Това, което Рой Стрейтли каза, не става за документиране. За щастие, доколкото разбрах, повечето му ругатни са били изречени на латински, но въпреки всичко между двамата се възцари хладна и дребнава любезност.
„Боб“ стана „господин Стрейндж“. За пръв път в кариерата си Стрейтли започна строго да спазва правилата и сега настоява да го уведомяват за всички промени в графика не по-късно от осем и трийсет сутринта, което принуждава пунктуалния Стрейндж да идва на работа двайсет минути по-рано от обичайното за себе си време. В резултат на това Стрейтли получава дежурства на двора в дъждовно време или в петък следобед, което не допринася за отслабване на напрежението помежду им.
Все пак, колкото и забавно да изглежда, това е малка маневра за отвличане на вниманието. „Сейнт Осуалдс“ е преживял хиляди драматични дрязги от този род. Измина втората ми седмица в училището, аз се чувствам съвсем удобно в ролята си и макар да се изкушавам да удължа насладата от новосъздадената ситуация, знам, че няма по-подходящ момент да нанеса удара си. Но по кого?
Не по Бишъп, не по директора. По Стрейтли? Интригуващо е, още повече, че рано или късно ще дойде и неговият ред, но тази игра ми доставя твърде голямо удоволствие, за да се отърва от него толкова бързо. Не. Всъщност има само едно място, откъдето мога да започна. От портиера.
Онова лято беше лошо за Джон Снайд. Той пиеше повече от преди и най-после това бе започнало да си личи. Тъй като поначало беше едър мъж, постепенно и почти неусетно с годините бе трупал килограми и като че ли изведнъж стана очевидно дебел.
За пръв път и аз си дадох сметка за това: виждах как момчетата от „Сейнт Осуалдс“ минават през портала и колко бавно се движи баща ми, виждах кръвясалите му очи, виждах мечешкия му намусен темперамент. Макар и рядко да го показваше в работно време, аз знаех, че е там, притаен като гнездо на оси под земята, което само чака някой да го разрови.
Доктор Тайди, касиерът, изказа неодобрението си по този повод, но досега баща ми успяваше да избегне официалните предупреждения. Момчетата също го знаеха, особено по-малките, които през това лято го дразнеха, крещяха „Джон! Хей, Джон!“ с момичешките си гласчета, ходеха след него на групи, докато той изпълняваше задълженията си, тичаха след косачката, с която той методично обикаляше игрищата за крикет и футбол и едрият му мечешки задник стърчеше от двете страни на тясната седалка.
Баща ми имаше куп прякори: Джони Дебелака, Плешивия Джон (той беше станал чувствителен относно оредяващото си теме и се мъчеше да го прикрие, използвайки за камуфлаж дълъг кичур коса, който зализваше отгоре му), Джон Поничката, Големия Мазен Джон. Косачката беше неизбежен извор на шеги: момчетата я наричаха Адската машина или Тротинетката на Джон, тя постоянно се разваляше и се носеха слухове, че Джон е изхабил маслото от нея, за да зализва косата си, че я кара, защото е по-бърза от колата му. Случваше се учениците да долавят застоялия бирен дъх от устата на баща ми рано сутрин и по този повод също се появиха множество подигравки: момчетата се преструваха на замаяни от изпаренията, питаха с колко е превишил позволените промили алкохол и дали може да кара Адската машина.
Няма нужда да споменавам, че при обиколките си из училището гледах да стоя настрана от тези момчета, защото макар да знаех, че баща ми не вижда по-далеч от униформата на „Сейнт Осуалдс“, родството ми с него ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам. В такива моменти ми се струваше, че изобщо не го познавам, а когато подигравките го изваждаха от равновесие и той започваше да отвръща — отначало с викове, а после и с юмруци — аз треперех от мъчително неудобство, срам и омраза.
Тези чувства до голяма степен бяха последица от приятелството ми с Леон. Макар да се държеше като бунтар с дългата си коса и кражбите от магазините, той продължаваше да бъде продукт на средата си, да говори с презрение за тези, които наричаше „пролетарии“ и „простолюдие“, да се подиграва на съучениците ми от „Сънибанк“ с безмилостна и язвителна злоба.
Колкото до мен, аз безрезервно се присъединявах към подигравките. Открай време изпитвах омраза към „Сънибанк Парк“, не чувствах съпричастност с учениците там и затова без колебание прегърнах каузата на „Сейнт Осуалдс“. Там ми беше мястото и аз се стараех всичко в мен — косата, гласът, маниерите — да отразява тази моя принадлежност към него. По онова време повече от всичко мечтаех измислицата ми да е действителност, копнеех за бащата полицейски инспектор от въображението си и мразех от цялото си сърце дебелия портиер със зловонен дъх и издут бирен корем. Той ставаше все по-раздразнителен, провалените ми уроци по карате бяха задълбочили разочарованието му от мен и от време на време се случваше да ме гледа с искрена и открита неприязън.