Все пак понякога правеше плахи, нерешителни опити. Канеше ме на футболни мачове, даваше ми пари за кино. През повечето време обаче не правеше нищо. Гледах го как от ден на ден затъва все повече и повече в рутината си — телевизия, бира, готова храна и непохватен, шумен (най-често несполучлив) секс. Скоро и това престана, посещенията на Пепси започнаха да стават все по-редки. Случваше се да я виждам в града, веднъж дори в парка в компанията на млад мъж. Той беше с кожено яке и беше пъхнал ръка под розовия ангорски пуловер на Пепси. След това тя съвсем престана да идва у дома.
Каква ирония, че единственото спасение на баща ми в онези дни беше онова, което той намразваше все повече. Някога „Сейнт Осуалдс“ бе неговият живот, неговата надежда, неговата гордост, а сега като че ли започваше да го дразни заради собствената му неуместност. Така или иначе, той търпеше, изпълняваше съвестно задълженията си, макар и вече без любов, упорито обръщаше едрия си гръб на момчетата, които го дразнеха и пееха груби шеговити песнички за него. Търпеше заради мен, заради мен издържа почти до края. Сега го знам — сега, когато вече е късно — но на дванайсет толкова неща са невидими, толкова неща са неоткрити.
— Хей, Пинчбек!
Седяхме на плаца под буковите дървета. Слънцето печеше силно и Джон Снайд косеше тревата. Помня мириса — мириса на учебните дни: на окосена трева, на прах, на бърз и безконтролен растеж.
— Като че ли Големият Джон има проблем.
Погледнах. Така беше: на края на игрището за крикет Адската машина пак се беше повредила и баща ми се опитваше да я запали, ругаеше, потеше се, мъчеше се да разхлаби потния колан на джинсите си. Малките момчета вече бяха започнали да се събират около него: цял кордон пигмеи, наобиколили ранен носорог.
— Джон! Хей, Джон!
Виковете долитаха до мен през игрището за крикет, птичи гласчета в маранята. Момчетата подскачаха напред-назад, предизвикваха се един друг да застанат по-близо.
— Разкарайте се оттук! — Баща ми размаха ръце като човек, който плаши гарги. Дрезгавият му вик достигна до нас със секунда закъснение, последван от пронизителен смях. Учениците се разбягаха с писъци, но след малко пак се върнаха и се разкискаха като момичета.
Леон се подсмихна.
— Ела — каза. — Ще се посмеем.
Последвах го неохотно, като вървях отзад. Свалих очилата, които биеха на очи. Нямаше защо да си правя труда — баща ми беше пиян. Пиян и ядосан, раздразнен от жегата и малките ученици, които не го оставяха на мира.
— Извинете, господин Снайд, сър — каза Леон, приближил го в гръб.
Той се обърна със зяпнала уста, стъписан от обръщението „сър“.
Леон го погледна в лицето, учтив и усмихнат.
— Доктор Тайди иска да ви види в канцеларията — каза той. — Казва, че е важно.
Баща ми мразеше касиера — хитър човек с остър език, който управляваше финансите на училището от безупречния си малък кабинет недалеч от будката на портиера. Враждебността между тях биеше на очи. Тайди беше спретнат до крайност, дребнав. Всяка сутрин ходеше в параклиса, пиеше чай от лайка за успокояване на нервите, отглеждаше орхидеи в училищната оранжерия, с които печелеше награди на различни конкурси. Всичко у Джон Снайд като че ли нарочно го дразнеше: тромавата му походка, грубите му маниери, начинът, по който панталоните му висяха от кръста, разкривайки пожълтяло бельо.
— Доктор Тайди? — попита баща ми с присвити очи.
— Да, сър — каза Леон.
— По дяволите.
Той закрачи тромаво към канцеларията.
Леон ми се усмихна.
— Чудя се какво ли ще каже Тайди, като помирише дъха му — каза той и прокара пръсти по очукания корпус на Адската машина. После се обърна към мен с блеснали очи. — Хей, Пинчбек, какво ще кажеш да се повозим?
Поклатих глава с ужас, но в същото време с любопитство.
— Хайде, Пинчбек. Такава възможност не е за изпускане.
И с един скок се озова на седалката, натисна копчето на стартера, косачката забръмча…
— Последен шанс, Пинчбек.
Не можех да устоя на предизвикателството. Скочих зад волана и едва успях да запазя равновесие, когато машината рязко тръгна. Малките ученици се разбягаха с писъци. Леон се смееше неудържимо, иззад колелата хвърчаха победоносни зелени пръски и Джон Снайд се втурна през полето, прекалено тромав, за да може да ни стигне, но гневен, обезумял от ярост: