— Хей, момчета! Проклети момчета!
Леон ме погледна. Наближавахме края на игрището, Адската машина издаваше чудовищни звуци, отзад виждахме Джон Снайд, безнадеждно далеч от нас, и доктор Тайди с лице, почервеняло от гняв.
За секунда ме обзе опияняваща радост. Ние бяхме великолепни, бяхме Буч и Сънданс, които скачат от ръба на пропастта, скачат от косачката, окъпани в трева и слава, и бягат, бягат с всички сили, докато Адската машина неконтролируемо продължава внушителния си бавен ход към дърветата.
Така и не ни хванаха. Малките ученици не можаха да ни разпознаят, а касиерът беше толкова ядосан от поведението на баща ми — повече от мръсния език, който бе държал на учениците, отколкото от пиянството и недобросъвестното изпълняване на задълженията — че забрави да проследи уликите, ако изобщо имаше такива. Господин Роуч, който беше дежурен в онзи ден, получи мъмрене от директора, а баща ми — официално предупреждение и сметка за нанесените щети.
Случилото се не ме засегна по никакъв начин. Поредната граница беше прекрачена и аз изпитвах възторг от това. Дори след натопяването на мръсника Брей удоволствието не беше толкова голямо; дни наред ходех като в розова мъгла, през която виждах, чувах и усещах единствено Леон.
Това беше любов.
По онова време не смеех да го нарека с тези думи. Леон ми беше приятел. Не би могъл да бъде нищо повече. И все пак това беше любов — изгаряща, сляпа, опияняваща, безсънна, жертвоготовна любов. Всичко в живота ми се пречупваше през бляскавата й призма: първата ми мисъл сутрин, последната ми мисъл вечер беше за Леон. Нямах дързостта да вярвам, че чувствата ми са дори отчасти споделени, за него аз бях просто един новобранец — вярно, забавен, но все пак по-нисш от него. Имаше дни, когато прекарваше обедната си почивка с мен, и други, в които ме караше да го чакам по цял час, без изобщо да си дава сметка за рисковете, на които ежедневно се подлагах, за да бъда с него.
Въпреки всичко изпитвах радост. Нямах нужда от постоянното присъствие на Леон, за да се опивам от щастието си: стигаше ми само да знам, че е наблизо. Казвах си, че трябва хитрост, търпение. Чувствах, че за нищо на света не бива да му досаждам, и криех чувствата си зад маска от остроумие, докато замислях още по-изобретателни начини за задоволяване на тайното си обожание.
Веднъж си разменихме пуловерите и цяла седмица аз носих неговия. Вечер отварях шкафчето на Леон с шперца на баща си и тършувах из нещата му, четях записките му от часовете, книгите му, разглеждах драскулките, които рисуваше в моменти на отегчение, опитите му да упражнява подписа си. Извън ролята си на ученик от „Сейнт Осуалдс“ аз го наблюдавах отдалеч, понякога минавах покрай къщата му с надеждата да зърна него или дори сестра му, която обожавах по асоциация. Знаех номера на колата на майка му. Тайно хранех кучето му. Сресвах рядката си кестенява коса така, че да прилича на неговата, изучавах физиономиите и вкусовете му. А се познавахме едва от шест седмици.
Очаквах наближаващата лятна ваканция с облекчение и тревога. Облекчение, защото усилията, които полагах, за да ходя на две училища едновременно — макар и нередовно — започваха да дават отражение. Госпожица Маколи се беше оплакала заради честите ми отсъствия и ненаписаните домашни и макар да подправях съвършено подписа на баща си, винаги имаше опасност някой да го срещне случайно и измамата ми да се разкрие. Тревога, защото макар че скоро щях да имам свободата да виждам Леон когато пожелая, това означаваше да се подлагам на още по-големи рискове в поддържането на измамата в цивилния живот.
За щастие, паяжините ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха изплетени. Останалото беше въпрос на време, място и добре подбран реквизит, предимно костюми, с чиято помощ бих могъл да се представям за заможното момче от средната класа, чиято роля играех.
Откраднах чифт скъпи маратонки от един спортен магазин в града и ново колело (моето беше крайно неподходящо) от двора на заможна къща далеч от квартала на Леон. За по-сигурно го пребоядисах и продадох своето на съботния битпазар. Ако баща ми забележеше, щях да му кажа, че е трябвало да разменя старото си колело, което е започнало да ми омалява, за ново втора ръка. Историята беше достоверна и сигурно би свършила работа, но към края на триместъра баща ми съвсем се отпусна и вече не забелязваше нищо.