Сега Фалоу е заел мястото му. Дебелият Фалоу с провисналите устни и старата ватенка. И той е прегърбен като баща ми от годините, прекарани на косачката, и той като баща ми има шкембе, заплашително щръкнало над тесния лъскав колан на панталоните. По традиция всички училищни портиери се казват Джон и Фалоу не прави изключение, но сега момчетата не тичат след него и не го дразнят, както правеха с баща ми. Радвам се; ако го правеха, щях да се намеся, засега обаче не искам да привличам вниманието.
Но Фалоу ме вбесява. Има косми в ушите и чете „Дъ Нюз ъв дъ Уърлд“ в малката си будка, обут в стари чехли на босо, пие чай с мляко и не обръща внимание на нещата, които стават наоколо. Малоумникът Джими върши всичката работа: строителни ремонти, дърводелство, електричество, канализация. Фалоу само вдига телефона. Обича да кара хората да чакат — разтревожени майки, които питат за домашните на болните си синове, богати бащи, задържани на заседание с директора — понякога дълго, докато си допие чая и надраска съобщението върху жълт лист хартия. Обича да пътува и понякога ходи на еднодневни екскурзии до Франция, организирани от местния работнически клуб — там обикаля супермаркетите, яде чипс край туристическия автобус и се оплаква от французите.
На работа е груб или почтителен в зависимост от статута на посетителя, взема от момчетата по една лира, за да отвори шкафче с шперца, зяпа краката на учителките, докато се качват по стълбите. С по-нисшестоящите е надут и самоуверен, използва изрази като: „Разбираш ли к’во искам да кажа?“ и „Ще ти го кажа безплатно, човече“.
С по-висшите ешелони се държи раболепно, с ветераните — омерзително приятелски, с новаци като мен — немногословно и делово, сякаш няма време за губене в празни приказки. В петък след часовете ходи в компютърното крило, уж за да изключи компютрите, но всъщност да сърфира из порносайтове, докато отвън Джими лъска коридорите и усърдно търка дъските, докато придаде на старото дърво мек блясък.
За по-малко от минута едночасовият му труд отива по дяволите. В понеделник сутринта до осем и половина подовете са вече толкова мръсни и издраскани, сякаш Джими никога не ги е лъскал. Фалоу знае това и макар да не чисти сам, все пак изпитва смътно недоволство към учителите и учениците, сякаш те пречат нещата да вървят гладко.
Затова портиерът прекарва живота си в дребни и злобни отмъщения. Никой не му обръща внимание — той е слуга и може да си позволява волности, които остават незабелязани. Учителите нямат и представа, но аз го наблюдавам. От позицията си в Камбанарията виждам малката му къщичка и мога да следя кой влиза, кой излиза, без някой да ме забележи.
Пред портала на училището има фургон за сладолед. Баща ми никога не би допуснал това, но Фалоу не възразява и след училище или по време на обедната почивка там се събира опашка от ученици. Някои си изяждат сладоледа пред фургона, други се връщат с издути джобове и дяволити усмивки на хора, успели да преметнат някого. Официално на малките ученици се забранява да напускат очертанията на училището, но фургонът е само няколко метра по-нататък и Пат Бишъп си затваря очите, стига само учениците да не пресичат оживената улица. Впрочем самият той обича сладолед и вече няколко пъти го виждам да стои с кофичка в ръка, докато наглежда момчетата в двора.
Фалоу също ходи до фургона за сладолед. Прави го сутрин, след като часовете вече са започнали, и обикаля отдалеч, за да не минава под прозорците на Стаята на учителя. Случва се да се връща с найлонова торба — лека, но доста издута — която оставя под тезгяха на будката си. Понякога се връща със сладолед, друг път не.
За петнайсет години много от училищните ключове са сменени. Това може да се очаква — „Сейнт Осуалдс“ винаги е бил примамлива мишена и трябва да има охрана — но будката на портиера е едно от изключенията. В края на краищата, защо му е на някого да влиза с взлом в портиерската будка? Там има само старо кресло, газова печка, чайник, телефон и няколко порносписания, скрити под тезгяха. Има и друго скривалище, по-трудно за откриване, зад капака на вентилационната система — тайна, ревностно предавана от портиер на портиер. Не е много голямо, но лесно може да побере дузина бири, както баща ми установи, доверявайки ми го с думите: „Шефовете не трябва да знаят всичко“.
Днес на път за вкъщи се чувствах добре. Лятото е почти към края си и светлината е някак зърнесто жълтеникава, напомня ми за телевизията от моето детство. Нощите стават студени и апартаментът ми под наем на шест мили от центъра на града скоро ще се нуждае от отопление. Не е особено удобен — една стая, кухненски бокс и миниатюрна баня — но това беше най-евтиното жилище, което можах да намеря, а и не смятам да се задържам.