Колкото до езиковата катедра, тя пострада по-малко от другите. Това отчасти се дължи на Пеърман, чийто природен цинизъм служи като оправдание за Стрейндж да страни от нас и отблъсква тревожния гняв на директора. В часовете на Джери Грахфогел е като че ли по-шумно от обикновено, но недотам, че да се налага моята намеса. Джеф и Пени Нейшън са натъжени, но не и изненадани, клатят глава на подлостта на човешката природа. Доктор Дивайн използва историята с Фалоу, за да тероризира горкия Джими. Ерик Скуунз е в лошо настроение, но не повече от обикновено. Даян Деър, също като творчески изкушения Кийн, следи всичко с голям интерес.
— Тук нещата се развиват като в заплетена сапунена опера — каза ми тя сутринта в Стаята на учителя. — Никога не се знае какво ще стане по-нататък.
Признах, че в доброто старо училище от време на време стават неща, които не са лишени от развлекателна стойност.
— Затова ли от толкова години киснете тук? Искам да кажа… — Госпожица Деър млъкна, вероятно осъзнала неучтивото значение на думите си.
— Кисна тук, както така любезно се изразихте, защото съм достатъчно старомоден да вярвам, че учениците може да имат някаква полза от уроците ми и което е по-важно, защото това дразни господин Стрейндж.
— Извинете — каза тя.
— Не се извинявайте. Не ви отива.
Трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“, още по-трудно на някого, с когото те дели пропаст от четирийсет години. Тя е млада, привлекателна, умна, един ден ще се влюби, може би ще има деца. Ще има къща, която ще й бъде истински дом, а не второто място след класната стая, ще прекарва ваканциите на далечни места. Поне така се надявам; алтернативата би била да се присъедини към останалите роби и да остане окована за кораба, докато някой не я изрита през борда.
— Нямах намерение да ви обидя, сър — каза госпожица Деър.
— Не сте ме обидили.
Може би с възрастта съм започнал да омеквам или пък случката с Фалоу ме е потресла повече, отколкото си давам сметка.
— Просто тази сутрин се чувствам малко като герой на Кафка. Обвинявам за това доктор Дивайн.
Тя се засмя на думите ми и аз реших, че има защо. Но изражението на лицето й остана някак безпокойно. Госпожица Деър се приспособи доста бързо към живота в „Сейнт Осуалдс“: виждам как влиза в час с куфарче и куп книги в ръце, чувам я как говори с учениците с деловия бодър тон на медицинска сестра. И тя като Кийн притежава самообладание, което й върши добра работа в училище, където всеки трябва да си извоюва мястото и където да молиш за помощ е признак на слабост. Даян Деър умее да имитира гняв и да прикрива недоволството си, когато се налага, знае, че учителят трябва да бъде преди всичко актьор, винаги да владее публиката и винаги да контролира сцената. Необичайно е млад учител да притежава това качество; предполагам, че и госпожица Деър, и господин Кийн са родени таланти, тъй както съм сигурен, че Мийк не е.
— Идвате в интересно време — казах аз. — Инспекция, преструктуриране, измяна и заговор. Солта на „Сейнт Осуалдс“. Ако преживеете тези неща…
— Родителите ми бяха учители. Знам какво да очаквам.
Това обясняваше всичко. Винаги си личи. Взех си чаша (не моята, тя още липсва) от рафта до мивката.
— Чай?
Тя се усмихна.
— Кокаинът на учителите.
Погледнах съдържанието на чайника и налях и за двамата. С годините бях свикнал да пия чай в най-елементарната му форма — без нищо. Но когато погледнах гъстата кафява утайка в чашата си, тя ми се стори прекалено силна. Свих рамене и си сложих мляко и захар. „Което не ни убива, ни прави по-силни“ — подходящо мото за място като „Сейнт Осуалдс“, което винаги е на ръба на трагедията или на фарса.
Огледах колегите си, насядали на групички из старата учителска стая, и изпитах дълбок и неочакван прилив на нежност. В ъгъла седеше Макдонаф със своя „Мирър“, до него — Паметника, заровила глава в брой на „Телеграф“, Пеърман обсъждаше френската порнография от XIX век с Кити Тийг, Изабел Тапи съзерцаваше червилото на устните си в малко огледалце, Обединените нации ядяха разделен помежду си банан. Стари приятели, добри колеги.