Иде ми да се изсмея. Никога не съм предполагал, че кариерата ми ще мине тук. През 1954 година завърших десетгодишното си обучение в „Сейнт Осуалдс“ и последното, което очаквах, беше да се озова отново на същото място — и то да учителствам — за да поддържам реда, да раздавам неохотно забележки и наказания. Но с учудване открих, че ученическите години са ми дали нещо като естествен нюх за учителстването. Сега няма лудория, за която да не съм подготвен. В края на краищата, повечето съм ги вършил и аз: като дете, като мъж и по средата между двете. И ето ме днес тук, пак в „Сейнт Осуалдс“, за поредния триместър. Човек ще рече, че не мога да живея без това училище.
Запалвам си „Голоаз“: единственото, в което съм се поддал на влиянието на съвременните езици. Разбира се, на теория това е забранено, но днес съм сам в кабинета си и никой не обръща особено внимание. Днес по традиция няма ученици и се занимаваме с административни дела: преброяване на учебници, разпределяне на канцеларски материали, последни уточнения на графика, събиране на отчети и списъци, приемане на нов персонал, катедрени съвети.
Разбира се, самият аз съставлявам цяла катедра. Някога бях ръководител катедра по класически езици и отговарях за група почтителни лакеи, но сега съм избутан в прашния ъгъл на новата езикова катедра подобно на учебник остаряло издание, което все още не смеят да изхвърлят.
Всички мишки напуснаха потъващия кораб, с изключение на учениците. Аз все още имам пълен норматив, за голямо недоумение на колегата господин Стрейндж, Трети учител, който счита латинския за несъществен предмет, и за прикрито безпокойство на новия директор. И все пак момчетата продължават да избират моя несъществен предмет и общата им успеваемост продължава да бъде относително добра. Приятно ми е да мисля, че това се дължи на личния ми чар.
Не че не харесвам колегите си по съвременни езици, но се чувствам по-близък с подмолните гали, отколкото с лишените от чувство за хумор тевтони. Сред тях е Пеърман, учителят по френски — закръглен, весел, на моменти блестящ, но безкрайно неорганизиран — и Кити Тийг, която понякога дели с мен бисквитите си на чаша чай, и Ерик Скуунз, жизнерадостен полуцентурион, също на почтена възраст — шестдесет и две, който ако е в настроение, може да разказва със забележителни подробности за някои от големите дяволии в далечното ми детство.
Тук е и Изабел Тапи, хубавичка, но по-скоро безлична по кльощав, галски маниер, обект на множество възторжени графити, даващи израз на момчешките фантазии в съблекалните. Общо взето, намирам се в приятна компания, членовете на катедрата се отнасят към моите чудатости с похвално търпение и добро чувство за хумор и рядко се бъркат в неконвенционалните ми методи на преподаване.
Като цяло германистите са по-невзрачни: Джеф и Пени Нейшън („Обединените нации“), две в едно, отдавна хвърлили око на кабинета ми; Джери Грахфогел, добронамерен глупак, пристрастен към картите, и накрая доктор Дивайн Киселото грозде, ръководител на катедрата и пламенен привърженик на по-нататъшната експанзия на Великата империя, който ме смята за потаен и прекалено строг с учениците, не се интересува от класически езици и сто на сто си мисли, че carpe diem1 означава „рибно блюдо на деня“.
Той има навика да минава покрай стаята ми с престорена бодрост, като наднича подозрително, сякаш очаква да зърне признаци на неморално поведение, и аз съм сигурен, че днес е само въпрос на време да цъфне на вратата с непринуден вид.
Ето! Какво ви казах?
Точно навреме.
Добро утро, Дивайн!
Потиснах инстинктивната си реакция да го поздравя, скрих недопушената си цигара под бюрото и широко му се усмихнах през стъклената врата. Забелязах, че носи голям кашон, пълен догоре с книги и хартии. Изгледа ме с физиономия, която изразяваше зле прикрито самодоволство, и отмина с вид на човек, забързан по важна работа.
Подтикван от любопитство, аз станах и надзърнах в коридора — тъкмо навреме, за да видя как Джери Грахфогел и Обединените нации бързо настигат Дивайн, понесли същите кашони.
Върнах се озадачен на старото бюро и се заех да разглеждам скромното си царство.
Стая 59 — моята територия през последните трийсет години. Многократно оспорвана, но непокорена. До нея постоянно се домогват, и не само германистите. Стаята е просторна и посвоему приятна, предполагам, макар че разположението й във високата част на Камбанарията ме принуждава да изкачвам повече стъпала, отколкото бих искал, и се намира на около половин миля по права линия от горния коридор.