Както казах, трудно е да обясниш „Сейнт Осуалдс“: звуците рано сутрин, ехото от стъпките на момчетата по каменното стълбище, мириса на препечени филийки от столовата, характерния шум от влаченето на претъпкани раници по прясно лъснатия под. Почетните дъски с позлатени имена от времето на моя прапрадядо, военният мемориал, снимките на отборите, дръзките млади лица, пожълтели от времето. Метафора на вечността.
Боже, ставам сантиментален. От възрастта е: само преди миг оплаквах съдбата си, а сега съм готов да се разплача от умиление. Може да е от времето. И все пак, както казва Камю, трябва да си представяме Сизиф щастлив. Аз нещастен ли съм? Знам само, че нещо ни е разтърсило, разтърсило ни е до основи. Носи се във въздуха — мирис на бунт; и не знам откъде, но съм сигурен, че ще отиде по-далеч от историята с Фалоу. Каквото и да е, то не е свършило. А още е едва септември.
Ан пасан16
1
Понеделник, 27 септември
Въпреки всички усилия на директора случаят с Фалоу стигна до вестниците. Не в „Нюз ъв дъ Уърлд“ — това би било прекалено висока летва — а в местния „Икзаминър“, който е почти също толкова добър. Традиционният конфликт между училището и градът е изострен, затова лошите новини от „Сейнт Осуалдс“ се разнасят бързо и в по-голямата си част се посрещат с ожесточено и неблагочестиво злорадство. Последвалата статия беше победоносна и язвителна, представяща Фалоу като дългогодишен служител в училището, уволнен (набързо и без намесата на профсъюзите) за все още недоказано престъпление, и в същото време като вероятен мошеник, който от години живее на гърба на система, представлявана от ентусиазирани млади богаташчета, безлични бюрократи и откъснати от действителността академици.
Ситуацията много напомняше на Давид и Голиат: Фалоу беше символ на работническата класа, изправила се срещу чудовищните машини на богатството и привилегиите. Авторът на статията, подписал се просто като „Къртицата Мол“, намеква, че „Сейнт Осуалдс“ е изпълнен с подобни скандали и дребни случаи на корупция, че методите на преподаване са безнадеждно остарели, че пушенето (а вероятно и употребата на наркотици) е широко разпространена практика и че дори сградите така отчаяно се нуждаят от ремонт, че сериозните инциденти са почти неизбежни. Отстрани беше поместена редакционна статия, озаглавена „Частните училища — на скрап?“, която приканваше читателите да изкажат мислите и оплакванията си срещу „Сейнт Осуалдс“ и традиционната система, която го подкрепя.
Изпитвам приятно задоволство. Статията е излязла почти без поправки, а аз обещах да държа редакцията в течение за по-нататъшния развой на събитията. В писмото си до тях намекнах, че съм източник, близък до училището — тукашно момче, ученик, член на Управителния съвет, може би дори учител — без да споменавам подробности (по-късно може да се наложи да ги променя).
Използвах една от наскоро отворените си електронни пощи — mole@hotmail.com — за да предотвратя евентуалните опити за разкриване на самоличността ми. Не че някой от „Икзаминър“ ще се опита — те са свикнали да отразяват предимно кучешки изложби и местни политически свади, а не да се занимават с разследваща журналистика — но човек никога не знае как може да завърши подобна история. Дори аз не знам със сигурност и може би тъкмо това я прави забавна.
Тази сутрин, когато пристигнах в училище, навън валеше. Уличното движение беше по-мудно от обичайното и аз с мъка потисках досадата си, докато пъплех по улиците на града. Една от причините местните жители да мразят „Сейнт Осуалдс“ са задръстванията, които се образуват в пикови часове: стотиците чисти, лъскави ягуари, волво и внушителни джипове, които изпълват улиците всяка сутрин, натоварени с чисти, лъскави момчета с пуловери и каскети.
Някои ползват коли дори когато живеят на по-малко от миля разстояние. Пази боже, чистото, лъскаво момче да прескача локви и да диша отровни изпарения или (още по-лошо) да прихване нещо от невзрачните, недодялани ученици на близкото училище „Сънибанк Парк“: кресливите разпасани момчета с евтини спортни якета и окъсани маратонки, заливащите се от смях момичета с къси поли и боядисани коси. На тяхната възраст аз ходех пеша на училище, носех същите евтини обувки и захабени чорапи и понякога, докато карам наетата кола на път за работа, все още усещам как в мен се надига онзи гняв, неукротимият гняв от това, че принадлежа към тях и че не искам да е така.
16
En passant (фр.) — „мимоходом“. — Правило в шаха, при което се взема противникова пешка в движение. — Бел.прев.