Помня един ден късно през лятото. Леон беше отегчен, училището бе свършило и ние седяхме на детска площадка в града (помня въртележката: боята й се беше изтъркала чак до метала от ръцете на няколко поколения деца), пушехме „Кемъл“ (Леон пушеше, затова и аз го правех) и гледахме минаващите край нас ученици от „Сънибанк“.
— Варвари. Простолюдие. Пролетариат.
Пръстите му бяха дълги и изящни, силно изцапани с мастило и никотин. По пътеката се приближаваше групичка ученици от „Сънибанк“, които влачеха чантите си, крещяха, вдигаха прахоляк в горещия следобед. Те не бяха заплаха за нас, макар че понякога се налагаше да бягаме, преследвани от тамошните банди.
Веднъж, когато ме нямаше, бяха притиснали Леон край кофите за смет зад училището и го бяха смазали от бой с ритници. Аз ги мразех още повече за това, дори повече от Леон — в края на краищата, това бяха хора от моята среда. Но тези бяха само момичета: четири вървяха в група, едно — на моята възраст — малко изоставаше; те шумно мляскаха дъвки, смееха се и пищяха, тичаха по пътеката и размятаха загрубели крака под късите поли.
Видях, че момичето, което изостава от групата, е Пеги Джонсън, дебеланата от часовете по физическо, и инстинктивно обърнах глава, но Леон ме погледна и ми намигна.
— Е?
Знаех какво означава този поглед. Познавах го от разходките ни из града, от кражбите в магазините, от малките ни прояви на бунт. Леон гледаше дяволито, вперил светлите си очи в Пеги, която подтичваше зад групичката.
— Е, какво ще кажеш?
Другите четири момичета вървяха много напред. С потно лице и тревожен поглед Пеги установи, че е сама.
— О, не — казах аз.
Истината беше, че нямах нищо против Пеги: тромаво, безобидно момиче, на една крачка от умствената изостаналост. Дори малко я съжалявах.
Леон ме изгледа с презрение.
— Какво, Пинчбек, да не ти е гадже? — подкачи ме той. — Хайде!
Изведнъж нададе победоносен вопъл и се втурна през площадката. Аз го последвах: казах си, че нищо друго не мога да направя.
Грабнахме й чантите — Леон взе екипа й по физическо, пъхнат в обикновен найлонов плик, аз взех брезентовата й чанта с изрисувани отгоре малки сърчица. После хукнахме да бягаме в кръг около нея — прекалено бързо, за да може Пеги да ни настигне — като я оставихме да крещи след нас. Аз просто исках да избягам, преди да ме е познала, но така се засилих, че се блъснах в нея и я съборих на земята.
Като видя това, Леон избухна в смях и аз злобно се разсмях с него, макар да знаех, че в друг момент можех аз да седя на пътеката и да крещя през сълзи: „Мръсници, гадняри!“, докато някой хвърля кецовете ми със завързани връзки по високите клони на дърветата, а страниците на учебниците ми хвърчат в топлия летен въздух като конфети.
Съжалявам, Пеги. При това почти искрено. Тя не беше лоша, поне не колкото другите. Но просто беше наблизо и изглеждаше отвратително с мазната си коса и зачервеното си от яд лице — почти можеше да мине за дете на баща ми. Затова аз стъпках учебниците й, изпразних чантите й, разпилях екипа й по физическо в жълтия прахоляк (още виждам тъмносините й шорти, просторни и размъкнати като моите легендарни Гръмовни гащи).
— Озита! Гадове!
„Силните оцеляват“ — казах си наум аз; яд ме беше на нея, яд ме беше на себе си, но изпитвах въодушевление от жестокостта си, сякаш това бе някакъв изпит, сякаш с това си действие скъсих още повече разстоянието между себе си и „Сейнт Осуалдс“, между детето, което бях, и това, което исках да бъда.
— Гадове.
Светофарът светеше зелено, но върволицата от коли отпред беше прекалено дълга, за да мога да мина. Няколко момчета видяха, че могат да пресекат улицата — сред тях познах Макнеър, един от любимците на Стрейтли, дребничкия хулиган Джаксън от същия клас и тромавата рачешка походка на Андертън-Пулит — и точно в този момент колите пред мен се раздвижиха.
Джаксън пресече тичешком. Макнеър го последва. Пред мен се отвори празнина от 4–5 метра; знаех, че ако побързам, мога да мина. В противен случай светлината щеше отново да се смени и да вися на кръстовището още пет минути, докато се изниже безкрайната върволица от коли. Но Андертън-Пулит не тичаше. Той беше едро момче, което на тринайсет вече изглеждаше като на средна възраст, вървеше бавно и дори не ме погледна, когато натиснах клаксона, сякаш като не ми обръщаше внимание, можеше да ме накара да изчезна. С куфарче в едната ръка и кутия за сандвичи в другата, Андертън-Пулит грижливо заобиколи локвата на платното и когато се махна от пътя ми, светлината вече се беше сменила и аз трябваше да чакам.