Нищо особено, знам. Но това бе проява на арогантност, на лениво презрение, типични за „Сейнт Осуалдс“. Зачудих се какво би направил Андертън-Пулит, ако просто подкарам колата към него — или през него. Щеше ли да се затича? Или щеше да се закове на място, самоуверен, глупав, убеден до последно, че няма да го направя, че не мога…
За съжаление, и дума не можеше да става да прегазя Андертън-Пулит. Първо, колата ми трябваше, а и фирмата за коли под наем щеше да заподозре нещо, ако я върнех със смачкана предница. Казах си, че има много други начини, а и заслужавах да получа нещо за награда. Спрях на поредния светофар, усмихнах се и пуснах радиото.
Първия половин час от обедната почивка прекарах в стая 59. Благодарение на Боб Стрейндж, Стрейтли беше излязъл — или седеше в своя Архив, или в качеството си на дежурен учител патрулираше по коридорите. Стаята беше пълна с ученици. Едни пишеха домашни, други играеха шах или разговаряха на кутия безалкохолно и чипс.
Всички учители мразят дъждовното време: учениците нямат къде да отидат, освен да седят по стаите и някой трябва да ги наглежда: подът е кален и стават злополуки, стаите са претъпкани и шумни, свадите прерастват в битки. Аз вече се намесих в една — между Джаксън и Брейзноуз (дебело разплуто момче, което още не се е научило как да използва едрите си габарити като предимство) — след това проследих почистването на стаята, поправих правописните грешки в домашното на Тейлър, приех ментов бонбон от Пинк и фъстък от Найт, поговорих няколко минути с момчетата на задните чинове, които ядяха донесените от къщи сандвичи, после, когато работата ми приключи, отидох в Тихата стая, за да проследя текущите събития на чаша силен чай.
Разбира се, аз нямам свой клас. Никой от новите учители не е класен ръководител. Това ни дава повече свободно време и по-широки перспективи; мога да гледам отстрани и да забелязвам пропуските, източниците на заплаха, слабите места на училището, минутите — или секундите — когато гигантът е най-уязвим.
Един от тези моменти е звънецът в края на обедната почивка. Следобедната проверка на учениците още не е започнала, макар че обедната почивка официално е приключила. На теория това е пролука от пет минути, в която учителите се сменят и тези, които седят в учителската, тръгват към класните стаи, а дежурните по време на обедната почивка имат време да подредят нещата си (може би да прелистят някой вестник) и да се подготвят за проверка на учениците.
В действителност обаче това е петминутен период на уязвимост в иначе гладко протичащата схема на работа. Никой не е дежурен, много учители — а понякога и ученици — все още се местят от стая в стая. Затова няма нищо чудно, че повечето произшествия стават по това време: боеве, кражби, дребни прояви на вандализъм, откъслечни нарушения на дисциплината, извършвани мимоходом и под прикритието на бурното оживление, което предхожда следобедните занятия. Поради тази причина едва с петминутно закъснение се установи, че Андертън-Пулит е припаднал.
Можеше да стане и по-рано, ако той беше популярен ученик. Но не беше: вечно сядаше встрани от другите, ядеше си сандвича (зеленчуков пастет и бяло сирене върху черен хляб — винаги един и същ) на бавни, усърдни хапки, приличаше повече на костенурка, отколкото на тринайсетгодишно момче. Във всеки клас има по един такъв — преждевременно съзрял, очилат хипохондрик, когото всички избягват до такава степен, че дори не се заяждат с него, защото изглежда прекалено дебелокож, за да си струва труда, говори педантично като старец и това му създава репутацията на умно момче, държи се учтиво с учителите, което го прави техен фаворит.
Стрейтли го намира за забавен и това е обяснимо: като момче вероятно и той е бил същият. На мен ми се струва досаден, в отсъствието на Стрейтли ходи след мен, когато дежуря на двора, и ми чете дълбокомислени лекции за различните си увлечения (научна фантастика, компютри, самолети от Първата световна война), говори ми за болестите си, реални и въображаеми (астма, непоносимост към определени храни, агорафобия, алергии, депресии, кожни раздразнения).
Докато седях в Тихата стая, аз се забавлявах да идентифицирам звуците, които долитаха от тавана, и да гадая дали припадъкът на Андертън-Пулит е мним или въображаем.
Никой друг не забелязваше, никой друг не се ослушваше. Роби Роуч, който имаше свободен час и също като мен не е класен ръководител (заради прекомерното натоварване с извънкласни дейности), се ровеше в шкафа си. Забелязах вътре пакет френски цигари (подарък от Фалоу), който той бързо скри зад купчина книги. Изабел Тапи, която е на половин график и поради това също не е класен ръководител, пиеше вода „Евиан“ и четеше книга с мека подвързия.