Чух звънеца за влизане в час, последван от глъчка — дивата ученическа прелюдия преди началото на часа — шум от нещо (стол?), съборено на земята. После силните викове на Джаксън и Брейзноуз, подновили битката си, още един паднал стол, след това — тишина. Предположих, че Стрейтли е влязъл. Разбира се, ето го и неговия глас, приглушения шепот на момчетата, ритуалните каденци на проверката за отсъстващи, познати и близки като гласовете на футболните коментатори в събота следобед.
— Адамчик?
— Тук.
— Алмънд?
— Тук.
— Алън-Джоунс?
— Тук съм, сър.
— Андертън-Пулит?
Тишина.
— Андертън-Пулит?
2
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Сряда, 29 септември
Все още няма новини за Андертън-Пулит. Приемам това като добър знак: чувал съм, че в някои случаи алергичните реакции могат да се окажат фатални, но така или иначе, мисълта, че едно от момчетата ми може да е умряло — наистина умряло — в моята класна стая, в моя час, кара сърцето ми да подскача и дланите ми да се потят.
За всичките си години като учител съм имал три смъртни случая на ученици от моя клас. Лицата им ме гледат всеки ден от груповите снимки в Средния коридор: Хюит, починал от менингит през коледната ваканция на 1972 година; Констабъл, прегазен от кола през 1986 година на собствената си улица, докато тичал след изпусната футболна топка; и, разбира се, Мичъл от 1989 — Мичъл, който продължава да ме тревожи до ден-днешен. Всичко това е станало извън часовете, но за всеки случай (особено за последния) аз изпитвам вина, сякаш съм бил длъжен постоянно да ги наблюдавам.
После идва ред на старата гвардия. Джеймстоун — рак на трийсет и две години, Дийкин — мозъчен тумор, Станли — автомобилна катастрофа, Паулсън — самоубил се преди две години, никой не знае защо, оставил съпруга и осемгодишна дъщеря със синдром на Даун. Те продължават да бъдат моите момчета — всички до един, и досега като си спомня за тях, усещам празнота и тъга, примесена с онова мъчително, необяснимо убеждение, че е трябвало да бъда до тях.
В първия момент помислих, че се преструва. Учениците буйстваха, Джаксън се биеше с някого в ъгъла, аз бързах да въдворя ред. Може да е изпаднал в безсъзнание още преди да вляза, да са минали ценни секунди, докато усмиря класа и намеря писалката си. Казват, че било анафилактичен шок — Бог ми е свидетел, често бях чувал момчето да ми говори за това, макар и да смятах, че болестите му се дължат повече на свръхгрижовната му майка, отколкото на реалното му физическо състояние.
Твърде късно установих, че всичко е било записано в досието му заедно с множество препоръки към нас във връзка с диетата му, упражненията, униформата (изкуствените материи предизвикваха у него кожни раздразнения), фобиите, антибиотиците, религиозното възпитание и социалната интеграция. В графата „алергии“: пшеница (средна непоносимост) и с едри букви, придружени със звездичка и множество удивителни — ядки!
Разбира се, Андертън-Пулит не яде ядки. Той се храни само с онова, което майка му е обявила за безопасно и което отговаря на собствената му ограничена представа за това какво може и какво не може да яде. Всеки ден съдържанието на кутията му за сандвичи е винаги едно и също: два сандвича с бяло сирене, зеленчуков пастет и черен хляб, нарязани на четвъртинки, един домат, един банан, пакетче желирани бонбони „Мейнардс“ (от които той изяжда само червените и черните) и кутия фанта. Изяждането на всички тези неща му отнема цялата обедна почивка, той никога не ходи до лавката и не приема храна от никое друго момче.
Не ме питайте как съм успял да го сваля по стълбите. Костваше ми много усилия, момчетата безполезно се щураха около мен, възбудени и объркани, аз виках за помощ, но единствено Джери Грахфогел от съседната стая излезе, пребледня и се затюхка: „О, боже, о, боже!“, като размахваше малките си ръчички и нервно се озърташе във всички посоки.
— Джери, повикай помощ! — наредих му аз, докато крепях Андертън-Пулит на едното си рамо. — Повикай бърза помощ. Modo fac17.
Грахфогел само ме зяпаше. Алън-Джоунс пръв реагира: втурна се надолу по стълбите и прескачайки по две стъпала, без малко не събори идващата насреща му Изабел Тапи. Макнеър хукна към кабинета на Пат Бишъп, а Пинк и Тейлър ми помогнаха да удържа припадналото момче. Когато стигнахме долния коридор, аз се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха пълни с разтопено олово и с искрена благодарност предадох товара си на Бишъп, който като че ли се зарадва на поставената задача и подхвана Андертън-Пулит като бебе.