— Знаете, че вече не сте на двайсет и една — каза ми той. — Има неща, които просто не бива да правите.
Стара песен, чувал съм я и преди.
— Знам, знам. Да не пуша, да не пия, да не ям риба с пържени картофи, да не участвам в кросове, да не ходя по жени, да не…
Докторът ме прекъсна:
— Говорих с личния ви лекар. Доктор Бевънс, нали?
— Бевънс. С него сме стари познайници. От 1975 до 1979 ми беше ученик. Умно момче. Отличник по латински. Завърши медицина в Дърам.
— Да. — Тази малка сричка бе натоварена с тонове неодобрение. — Казва, че от известно време се безпокои за вас.
— Наистина ли?
— Да.
По дяволите. Даваш на момчетата класическо образование, а те ето как ти се отплащат. Обръщат се срещу теб, малките неблагодарници, и докато се усетиш, вече си на диета, ходиш по анцуг и се оглеждаш за старчески дом.
— Хайде, изплюйте камъчето. Какво препоръчва този път малкият негодник? Топла бира? Ядрено-магнитен резонанс? Пиявици? Спомням си го, като беше в моя клас — нисичък, закръглен, вечно притеснен. И сега ми нарежда какво да правя!
— Той е много привързан към вас, господин Стрейтли.
Започва се, помислих си.
— Но вие сте на шестдесет и пет…
— На шестдесет и четири. Рожденият ми ден е на пети ноември. Нощта на кладите18.
Той отмина сведението за Нощта на кладите с пренебрежително кимване.
— Очевидно смятате, че можете до безкрайност да я карате както досега…
— Каква е алтернативата? Да легна в гроба?
Докторът въздъхна.
— Сигурен съм, че образован човек като вас може да намери полза и удоволствие от пенсионирането си. Ще си изберете хоби…
Хоби, как пък не!
— Нямам намерение да се пенсионирам.
— Бъдете разумен, господин Стрейтли…
„Сейнт Осуалдс“ беше моят свят в продължение на повече от трийсет години. Какво има отвъд него? Седнах в леглото и спуснах крака на пода.
— Чувствам се добре.
3
Четвъртък, 30 септември
Горкият стар Стрейтли. Знаете ли, отидох да го видя веднага след часовете и разбрах, че е напуснал сърдечното отделение за голямо неудоволствие на лекарите. Но намерих адреса му в справочника на „Сейнт Осуалдс“, така че тръгнах към дома му с малко растение в саксия, купено от магазина в болницата.
Досега не се бяхме срещали извън училище. Осъзнах, че е старец с набола старческа брада, с костеливи старчески крака, обути в опърпани кожени чехли. Изглеждаше почти трогателно щастлив, че ме вижда.
— Не биваше да се тревожите — обяви той. — От утре съм на работа.
— Наистина ли? Толкова скоро? — Почти го обикнах за тези му думи, но в същото време се тревожех. Прекалено много се наслаждавах на играта ни, за да го изгубя по такава глупава причина. — Не трябва ли да си починете малко, поне няколко дни?
— Не започвайте и вие — каза той. — Наслушах се на достатъчно такива приказки в болницата. „Ще си изберете хоби“, казва докторът, нещо спокойно като препариране на животни или макраме. Боже, защо просто не ми даде чашата с бучиниш и да се свърши?
Стори ми се, че прекалено драматизира, и му го казах.
— Е, да — отвърна Стрейтли намусен. — В това ме бива най-много.
Къщата му е миниатюрна — две стаи горе, две долу — на тиха улица на десет минути път от „Сейнт Осуалдс“. Всекидневната му е пълна до тавана с книги — едни наредени по рафтове, други не — така че стените почти не се виждат. Навсякъде килимите са изтъркани чак до основата, с изключение на салона, където се спотайва архивен кафяв килим от Аксминстър. Мирише на прах, лак и куче, умряло преди пет години; големият училищен радиатор във всекидневната грее немилостиво, има кухня с мозайка на пода, а всяко свободно парче стена е заето от снимки на ученици.
Той ми поднесе чай в чаша на „Сейнт Осуалдс“ и някакви съмнителни шоколадови бисквити в метална кутия от полицата над камината. Забелязах, че в дома си изглежда по-дребен.
— Как е Андертън-Пулит? — Доколкото разбрах, по време на престоя си в болницата задавал този въпрос през десет минути, дори когато момчето вече беше извън опасност. — Разбраха ли какво се е случило?