Аз поклатих глава.
— Никой не ви обвинява, господин Стрейтли.
— Не е там въпросът.
И наистина не беше: снимките на стените го потвърждаваха, редовете усмихнати млади лица. Запитах се дали и Леон не е сред тях. Какво ли щях да почувствам, ако видех лицето му в дома на Стрейтли? И какво ли щях да почувствам, ако се видех до него с нахлупен на очите каскет, със закопчана догоре риза втора ръка?
— Нещастието обича числото три — каза Стрейтли и посегна да си вземе бисквита, но размисли. — Първо Фалоу, после Андертън-Пулит… Чакам да видя кой ще е третият.
Усмихнах се.
— Нямах представа, че сте суеверен, сър.
— Суверен? Това идва с опита. — Той все пак си взе бисквита и я потопи в чая си. — Когато е работил в „Сейнт Осуалдс“ толкова дълго, човек не може да не вярва в знаци, поличби и…
— Призраци? — подхвърлих аз с небрежна усмивка.
Стрейтли не отвърна на усмивката ми.
— Разбира се — каза той. — В проклетото училище гъмжи от тях.
Запитах се дали не си мисли за баща ми. Или за Леон. За миг се запитах дали и аз не съм призрак.
4
През същото това лято Джон Снайд започна да се разпада — бавно и незабележимо. Отначало проявите бяха дребни, едва видими на фона на живота ми, в който Леон заемаше основното място и всичко друго се свеждаше до ред смътни силуети на далечния и мъгляв хоризонт. Но юли напредваше, краят на триместъра наближаваше и сприхавият му нрав, който открай време се проявяваше, стана нещо неизменно.
Най-ясно от всичко помня гнева му. През това лято баща ми като че ли постоянно беше ядосан. На мен, на училището, на загадъчните художници на графити, които драскаха по стените на спортната зала. На малките ученици, които го дразнеха, докато караше косачката. На двете по-големи момчета, които я подкараха веднъж и заради които баща ми получи официално предупреждение. На кучетата на съседите, които оставяха нежелани сувенири на игрището за крикет и той трябваше да ги събира със салфетки в найлонова торба. На правителството, на собственика на бара, на хората, които минаваха на отсрещния тротоар, щом го видеха да се прибира с мърморене от супермаркета.
В понеделник сутрин, дни преди края на триместъра, баща ми хвана един първокурсник да рови под тезгяха в портиерската будка. Момчето се оправда, че търси изгубена чанта, но Джон Снайд не беше вчерашен, за да се хване. Намеренията на ученика се четяха на лицето му — кражба, вандализъм или някакъв друг опит да унижи Джон Снайд: той вече се беше натъкнал на малката бутилка ирландско уиски, скрита под купчина стари вестници, и малките му очички блестяха дяволито и доволно. Така поне си помисли баща ми и разпознал маймунското лице и наглите обноски на един от малките негодници, които му се подиграваха, той реши да му даде урок.
О, не вярвам да го е набил. Предаността му към „Сейнт Осуалдс“ беше горчива, но истинска и макар вече да мразеше много хора в училището — касиера, директора и особено учениците — самата институция му внушаваше уважение. Но момчето се опитало да го заплаши, казало му: „Не ме докосвай!“, поискало да излезе от портиерската будка, а накрая с глас, който пропищял ушите на баща ми (неделната вечер беше тежка и този път това си личеше), се развикало: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме!“, докато крясъците му стигнали до ушите на доктор Тайди в близката канцелария и той дотичал запъхтян.
Заварил момчето с маймунска физиономия — Матюс, така се казваше — да плаче. Джон Снайд беше едър човек, внушителен дори когато не беше ядосан, а в онзи ден той бе много, много ядосан. Тайди видял кръвясалите очи на баща ми и смачканите му дрехи, видял разплаканото лице на момчето и изцапаните му сиви униформени панталони и си направил неизбежния извод. Това беше капката, от която чашата преля: още същата сутрин повикаха Джон Снайд в кабинета на директора в присъствието на Пат Бишъп (като гаранция за обективността на процедурата) и му отправиха второ, последно предупреждение.
Старият директор би постъпил другояче. Баща ми беше убеден в това. Шейкшафт знаеше колко е тежко да се работи в училище и би се справил със ситуацията, без да прави сцени. Но новият човек беше от държавния сектор, възпитан в дух на политическа коректност и обществена активност. Освен това под суровата си външност той бе слаб и тази възможност да се утвърди като силен, решителен лидер (без да поема какъвто и да било професионален риск) беше твърде добра, за да я изпусне.
Директорът каза, че ще има разследване, че засега Снайд ще продължи да изпълнява задълженията си, като всеки ден се отбива в канцеларията за инструкции, но по никакъв начин няма да контактува с момчетата. Още един такъв инцидент — думата „инцидент“ бе произнесена с благопристойното самодоволство на ревностен богомолец и трезвеник — и ще последва незабавно уволнение.