Баща ми беше сигурен, че Бишъп е на негова страна. Добрият стар Бишъп, казваше той, похабява се като чиновник, а трябва да бъде директор. Разбира се, баща ми имаше защо да харесва този едър, грубоват мъж с нос на ръгбист и пролетарски вкусове. Но Бишъп беше предан на „Сейнт Осуалдс“ и колкото и да съчувстваше на баща ми за неволите му, аз знаех, че ако се стигне до избор, училището ще може изцяло да разчита на него.
Все пак, каза той, през ваканцията Снайд ще има време да се възстанови. Бишъп знаеше, че баща ми пие много, че се е запуснал, но иначе е добър човек, служил предано на училището в продължение на пет години, и може да се справи с това.
Типичен израз на Бишъп: „Можеш да се справиш с това“. И на момчетата говори по същия войнишки начин, като треньор по ръгби, който повдига духа на отбора. Речта му, също както тази на баща ми, изобилства откъм клишета: „Можеш да се справиш с това“, „Бъди мъж“, „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“.
Това беше език, който баща ми обичаше и разбираше, и за известно време Бишъп успя да повдигне духа му. Заради него Джон Снайд престана да се напива. Подстрига се и започна да се облича по-грижливо. Стреснат от обвинението, че „се е запуснал“, както се изрази Бишъп, той дори започна да тренира вечер, като правеше коремни преси пред телевизора, докато аз четях книга и мечтаех баща ми да не ми е баща.
После дойде ваканцията и напрежението отслабна. Задълженията му намаляха, нямаше ученици, който да тровят живота му, той безпрепятствено косеше тревата и патрулираше сам из владенията си, като зорко се оглеждаше за художници на графити или кучета.
В онези дни почти ми се струваше, че е щастлив: в едната ръка с ключове, в другата с кутия бира баща ми се разхождаше из малкото си царство с ясното съзнание, че има място там — като малка, но необходима гайка в голяма лъскава машина. Бишъп бе казал така, значи беше така.
Колкото до мен, аз имах други грижи. Дадох на Леон три дни след края на триместъра и после му се обадих, за да си уредим среща: той се държа дружелюбно, но без ентусиазъм, каза, че с майка му имат някакви гости и той трябва да ги забавлява. Това ми подейства като удар след всичките ми усилия и грижливи планове, но го приех, без да се оплаквам, защото знаех, че най-добрият начин да се справя с проявите на упорство у Леон е да не им обръщам внимание и да отстъпя.
— Тези хора приятели на майка ти ли са? — попитах аз, по-скоро за да удължа още малко разговора, отколкото от истински интерес.
— Да. Семейство Тайнън с детето си. Малко е досадно, но Чарли и аз трябва да помагаме. Нали знаеш: подай сандвичите с краставици, донеси шери и така нататък. — Тонът му звучеше унило, но не можех да се отърся от чувството, че докато говори, се усмихва.
— Дете ли? — попитах аз, представяйки си някой умен, весел ученик, който изцяло ще ме измести от полезрението на Леон.
— Ъ-хъ. Франческа. Малко дебело момиче, лудо по конете. Добре че Чарли е тук, защото иначе трябваше да се занимавам и с нея.
— Добре. — Не можах да прикрия докрай разочарованието си.
— Не се тревожи — каза Леон. — Няма да останат дълго. Ще ти се обадя, става ли?
Това ме ужаси. Разбира се, не можех да откажа да дам на Леон телефонния си номер. Но мисълта, че баща ми можеше да вдигне слушалката, ме изпълваше с тревога.
— Сигурно ще се видим — казах аз. — Не е толкова важно.
И така, аз зачаках. Изпитвах едновременно безпокойство и отегчение, разкъсвах се между желанието да чакам до телефона, ако Леон се обади, и също толкова силния импулс да се кача на колелото и да мина покрай къщата с надеждата „случайно“ да го срещна. Нямах други приятели, четенето ме изнервяше, не можех дори да слушам музика, защото тя ми напомняше за Леон. Беше прекрасно лято, от онези, които съществуват само в спомените и в някои книги — горещо, синьо-зелено, изпълнено с пчели и ромолене, но за мен нямаше значение, дори всеки ден да валеше. Без Леон нямаше радост, аз се спотайвах в ъглите, крадях от магазините от чиста злоба.
След известно време баща ми забеляза. Добрите му намерения бяха породили у него нова, временна наблюдателност, той започна да прави коментари по повод нервите и избухливостта ми. Нарече го „мъките на растежа“ и ми препоръча упражнения и чист въздух.