Аз наистина растях: през август щях да стана на тринайсет и изведнъж се източих на ръст. Тялото ми продължаваше да бъде мършаво и кокалесто като на птица, но виждах, че въпреки това униформата ми от „Сейнт Осуалдс“ започва да ми омалява, особено пуловерът (скоро щеше да се наложи да си потърся нов), а глезените ми стърчат поне с два инча от панталоните.
Мина седмица, после още една. Усещах как ваканцията се изнизва и не можех да направя нищо. Дали Леон беше заминал? Докато минавах с колелото покрай къщата му, забелязах отворена врата, която водеше към задния двор, чух смях и гласове в топлия въздух, макар че не можех да определя колко души са, нито дали моят приятел е сред тях.
Запитах се какви ли са гостите. Знаех, че са банкер и секретарка на високопоставен чиновник — като майката на Леон. Хора с професии, които ядяха сандвичи с краставици и пиеха коктейли на верандата. Хора, каквито Джон и Шарън Снайд никога не можеха да бъдат, независимо колко пари имаха. Родители, каквито аз исках да имам.
Тази мисъл ме обсеби, започнах да си представям семейство Тайнън — той с леко ленено сако, тя с бяла лятна рокля — госпожа Мичъл до тях с кана разхладително питие и поднос с високи чаши, Леон и сестра му Чарли, седнали на тревата, всички позлатени от светлината и от още нещо — онова, което зърнах за пръв път в „Сейнт Осуалдс“ в деня, когато прекрачих границата.
Границата. Тя отново се изпречи пред погледа ми, изкусителна с достъпната си близост. Сега почти я виждах — златната линия, която ме отделяше от всичко желано. Какво още трябваше да направя? Нима от месеци не прекарвах цялото си време във вражеския лагер като вълк единак, тръгнал на лов с хрътките, за да краде тайно от храната им? Защо беше тази изолация? Защо Леон не ми се обади?
Дали по някакъв начин бе усетил, че не съм като него и сега се срамуваше да общува с мен? Седях в будката до портата, не смеех да изляза, за да не ме забележат, и бях почти сигурен, че е разбрал. У мен имаше нещо евтино — може би особен мирис или полиестерен блясък, които ме бяха издали. Дегизировката ми не беше достатъчно убедителна и той ме е разкрил. Това ме подлудяваше: трябваше да разбера, затова в неделя грижливо се облякох и подкарах колелото си към къщата на Леон.
Дързък ход. Леон никога не ме бе канил в дома си — карането на колело отпред не се броеше — и когато отворих портата и тръгнах по дългата алея към къщата, забелязах, че ръцете ми треперят. Това беше голяма къща в стил Едуард VII с две фасади, с градинки отпред и отстрани, и заден двор с лятна пристройка и овощна градина.
Стари богаташи, както би казал баща ми със завист и презрение; но за мен това беше светът от книгите, от „Лястовици и амазонки“19, от Великолепната петорка20, свят с лимонада на верандата, пансиони, пикници край морето и добродушни готвачки, които правят палачинки, изискани майки, полегнали на дивана, бащи, които пушат лули и са вечно прави, вечно добронамерени, макар и рядко да се задържат у дома. Още нямах тринайсет, а вече чувствах бремето на старостта, сякаш не можех да имам детство — поне онова детство, което заслужавах.
Почуках — иззад къщата долитаха гласове. Майката на Леон говореше нещо за госпожа Тачър и профсъюзите, мъжки глас — „Единственото, което може да се направи, е…“ — и приглушено подрънкване на кана с ледени кубчета. После — гласът на Леон, сякаш съвсем наблизо, който каза: „Моля ви, стига с тази политика. Някой иска ли лимонада с лед?“.
— Да! — Това беше сестрата на Леон, Чарли.
После — друг глас, момичешки, плътен и модулиран:
— Да. Разбира се.
Сигурно беше Франческа. Когато Леон ми каза името й по телефона, то ми се стори доста глупаво, но кой знае защо, вече не мислех така. Бавно тръгнах към страничната фасада на къщата — ако някой ме видеше, щях да кажа, че не са ме чули да чукам на вратата — и надникнах иззад ъгъла.
Беше почти така, както си го представях. Зад къщата имаше веранда, над нея — голямо дърво, което хвърляше мозайка от светлосенки върху масите и столовете. Там беше госпожа Мичъл, русокоса и хубава, облечена в джинси и снежнобяла риза, които много я подмладяваха; госпожа Тайнън в сандали и изискана ленена рокля, Шарлот, седнала на люлката, а с лице към мен по джинси, изтъркани кецове и с избеляла фланелка „Странглърс“ стоеше Леон.
Стори ми се пораснал. За три седмици чертите на лицето му се бяха изострили, тялото му се бе издължило, а косата, която още в учебно време беше на ръба на позволеното в правилника на „Сейнт Осуалдс“, сега падаше на очите му. Без униформа той можеше да бъде всеки, приличаше на всяко друго момче от моето училище, ако не беше онова сияние, патината, която се образува от живота в такава къща, от часовете по латински с Квазимодо в Камбанарията, от яденето на палачинки с пушена сьомга и пиенето на лимонада с лед вместо бира с риба и пържени картофи, от това, че не му се налага да заключва вратата на стаята си в събота вечер.
20
Петимата главни герои на поредица от книги на детската писателка Енид Блайтън. — Бел.прев.