Сигурно сте забелязали, че с времето кучетата и стопаните им започват да си приличат: същото важи и за учителите и класните стаи. Моята ми пасва като стара ръкавица и мирише почти по същия начин — успокояваща смесица от миризми на книги, тебешир и непозволения аромат на цигари. На почетното място се мъдри голяма и достолепна черна дъска — щастлив съм да отбележа, че усърдните опити на доктор Дивайн да въведе нови, бели учебни дъски се увенчаха с неуспех. Чиновете са стари и очукани като ветерани и аз се съпротивлявам на всички стремежи те да бъдат заменени с вездесъщите пластмасови маси.
Когато се отегча, винаги се зачитам в драсканиците. Приятно голям брой от тях е посветен на мен. Любимият ми надпис гласи: „Hic magister podex est“2, издълбан от неизвестно момче преди — о, преди повече години, отколкото мога да си спомня. Когато аз бях ученик, никой не се осмеляваше да нарече учителя podex3. Безобразие. И въпреки това по някаква причина винаги се усмихвам на тези думи.
Моето бюро е не по-малко безобразно: внушителна, потъмняла от времето грамада с бездънни чекмеджета и множество надписи. Издига се върху подиум, първоначално предназначен, за да улеснява по-ниските учители да стигат дъската — и от тази палуба аз мога да надзиравам отвисоко питомците си, като същевременно попълвам кръстословицата в „Таймс“, без да ме забележат.
Зад шкафовете са се настанили мишки. Знам го, защото в петък следобед те излизат навън и душат около тръбите на радиаторите, докато момчетата пишат седмичното си контролно по лексика. Не се оплаквам: мишките са ми по-скоро симпатични. Веднъж старият директор опита да сложи отрова, но повече не повтори: вонята на умрели мишки е далеч по-омерзителна от всичко, което живите същества биха могли да оставят след себе си, и трая седмици наред, докато накрая се наложи да повикат Джон Снайд, тогавашния главен портиер, за да отпори перваза на дюшемето и да махне вмирисаните трупове.
Оттогава мишките и аз се радваме на уютно и мирно съжителство в дух на търпимост. Да можеше и с германистите да е така.
Вдигнах глава и видях доктор Дивайн отново да минава покрай стаята ми със своя антураж. Той настоятелно посочи китката си, сякаш да каже, че няма време. Десет и половина. Ах, да. Разбира се. Учебен съвет. Неохотно се надигнах, хвърлих угарката от цигарата си в кошчето за боклук и бавно тръгнах към Стаята на учителя, като спрях само да взема протритата си тога от закачалката до шкафа за материали.
Предишният директор винаги настояваше да носим тоги в официални случаи. Днес аз съм всъщност единственият, който ходи с тога на съвет, но повечето ги обличат на Годишния акт. Родителите ни харесват с тоги. Те създават у тях впечатление за непреходност. Аз обичам тогата, защото осигурява добър камуфлаж и спестява носенето на костюми.
Когато излязох от стаята, Джери Грахфогел заключваше кабинета си.
— О, здравей, Рой.
Удостои ме с по-широка от обичайната нервна усмивка. Той е дългурест млад мъж с добри намерения и слаби умения за въдворяване на дисциплина. Когато затвори вратата, видях до стената купчина грижливо наредени кашони.
— Много работа имате днес, а? — попитах аз, като посочих кашоните. — Какво правите? Превземате Полша?
Джери трепна.
— Не, ъ-ъ-ъ… само преместваме това-онова. В… ъ-ъ-ъ… новия кабинет на катедрата.
Изгледах го втренчено. В думите му звънна заплашителна нотка.
— Какъв нов кабинет?
— Ъ… съжалявам. Трябва да вървя. Директорът чака. Не бива да закъснявам.
Това е някаква шега. Джери винаги закъснява.
— Какъв нов кабинет? Някой умрял ли е?
— Съжалявам, Рой. Ще се видим по-късно.
И той се понесе към Стаята на учителя като гълъб към гълъбарника. Аз навлякох тогата си и го последвах с по-достолепна крачка, озадачен и измъчван от лошо предчувствие.
Пристигнах в Стаята на учителя тъкмо навреме. Новият директор се появи с Пат Бишъп, Втори учител, и секретарката си Марлийн, майка на бивш ученик, дошла да работи при нас след смъртта на сина си. Настоящият директор е чувствителен, изискан и малко зловещ като Кристофър Лий в „Дракула“. Предишният беше сприхав, своенравен, суров и винаги със собствено мнение: точно такъв, какъвто според мен трябва да бъде един директор. Вече петнайсет години не е в училището, а още ми липсва.