В деня на отстраняването на Найт се появи списък със свидетелите на боя между него и Джаксън. Разбира се, сред тях беше и Андертън-Пулит. Мотивът беше налице.
Е, обвинението не би издържало в Олд Бейли21. Но училището не е съдебна зала, то има свои правила и методи на прилагането им, има своя система, свои защитни мерки. Подобно на църквата, подобно на армията, то се грижи за своите. Когато се върнах на работа, установих, че Найт вече е бил осъден, обявен за виновен и отстранен от часове до края на триместъра.
Аз обаче не вярвах това да е негово дело.
— Не че Найт не е способен на нещо подобно — казах на Даян Деър в Стаята на учителя по време на обедната почивка. — Той е нагъл малък негодник и е далеч по-вероятно да направи някоя беля подмолно, отколкото открито, но… — въздъхнах аз. — Не ми се вярва. Не го харесвам, но не мога да повярвам, че дори той би постъпил толкова глупаво.
— Никога не подценявайте глупостта — отбеляза Пеърман, който стоеше наблизо.
— Не, но това е зла умисъл — каза Даян. — Ако момчето е знаело какво прави…
— Ако е знаело какво прави — прекъсна я Лайт от мястото си под часовника, — трябва да го затворят. Напоследък четем за такива хлапета — изнасилвания, обири, убийства, бог знае още какво — и дори не могат да ги затворят, защото проклетите милозливи либерали не позволяват.
— По мое време — мрачно се намеси Макдонаф — имаше пръчки.
— Оставете пръчките — отвърна Лайт. — Върнете военната повинност. Да ги научи на дисциплина.
Боже, помислих си, какъв задник. Той продължи да говори още няколко минути в същия напомпан, безмозъчен дух, с което си спечели сладострастен поглед от Изабел Тапи, която го наблюдаваше от ъгъла си.
Младият Кийн, който също слушаше, направи бърза комична мимика извън полезрението на учителя по спортни игри, като изкриви острите, умни черти на лицето си в точна пародия на изражението на Лайт. Аз се престорих, че не виждам и се подсмихнах в шепа.
— Можем до безкрайност да говорим за дисциплината — обади се Роуч иззад своя „Мирър“, — но какви санкции имаме? Направиш ли нещо лошо, оставаш след часовете. Направиш ли нещо по-лошо, те отстраняват от часовете, което е точно обратното. Какъв е смисълът?
— Няма никакъв смисъл — отговори Лайт. — Но трябва да предприемем нещо. Независимо дали Найт или някой друг го е направил…
— А ако не е? — попита Роуч.
Макдонаф махна с ръка.
— Не е важно. Важното е да се въдвори ред. Който и да е виновникът, бъдете сигурни, че следващия път ще се замисли, ако знае, че наказанието е бой с пръчка.
Лайт кимна. Кийн направи още една физиономия. Даян сви рамене, а Пеърман се усмихна с чувство на разсеяно и иронично превъзходство.
— Найт е бил — отсече Роуч. — Той е способен на такава глупост.
— Все пак не ми се връзва. Нещо не е наред.
Момчетата бяха необичайно сдържани по въпроса. При други обстоятелства подобен инцидент би се посрещнал като щастлива възможност да се откъснат от училищната рутина — с дребни разправии и малки лудории, тайни шушукания и боеве, типичните прояви на юношески вълнения. Но този път като че ли бе различно. Беше прекрачена някаква граница и дори момчетата, които не изпитваха симпатия към Андертън-Пулит, възприемаха случилото се с безпокойство и неодобрение.
— Ама тоя не е наред, нали, сър? — каза Джаксън. — Нали разбирате, не че е луд или нещо такова, но все пак не е съвсем нормален.
— Андертън-Пулит ще се оправи ли, сър? — попита Тейлър, който също страда от алергии.
— За щастие, да. — Момчето си почиваше у дома и доколкото можеше да се съди, вече се беше възстановило напълно. — Но последствията можеха да бъдат фатални.
Последва неловка пауза, в която учениците се спогледаха. До този момент малцина от тях се бяха сблъсквали със смъртта, като се изключи кучето, котката, някоя баба или дядо; мисълта, че техен съученик е могъл наистина да умре, и то пред тях, в класната стая, изведнъж ги уплаши.
— Сигурно е станало случайно — каза Тейлър накрая.
— И аз така мисля.
Надявах се да съм прав.
— Доктор Дивайн казва, че ако имаме нужда, можем да отидем на психолог — подхвърли Макнеър.
— Имате ли нужда?
— Ще бъдем ли освободени от часове, сър?
Аз го погледнах и видях широката му усмивка.
— Само през трупа ми.
През останалата част от деня чувството на безпокойство се засили. Алън-Джоунс беше хиперактивен, Сътклиф — депресиран, Джаксън — заядлив, Пинк — въодушевен. Освен това духаше вятър, а вятърът, както всеки учител знае, прави класовете недисциплинирани и учениците нервни. Хлопаха врати, дрънчаха прозорци, октомври ни връхлетя стремглаво и изведнъж настъпи есен.