Обичам есента, драматизма й: златният лъв реве през задната врата на годината и тръска гривата си от листа. Опасно време — на ожесточен гняв и измамно спокойствие, на конфети в джобовете и кестени в юмруците. Това е сезонът, в който се чувствам най-близо до момчето, което някога бях, и в същото време най-близо до смъртта. Тогава в „Сейнт Осуалдс“ е най-красиво: сред златото на липите кулата стърчи оголена като гръклян.
Но тази година има още нещо. Деветдесет и девет триместъра, трийсет и три есени, половината ми живот. Тази година многото триместри тегнат над мен като непоносимо бреме и аз се питам дали младият Бевънс все пак не е прав. Пенсионирането не е непременно смъртна присъда.
Още един триместър — и ще станат сто, да се оттеглиш след такъв юбилей не е срамно. Впрочем нещата се променят и така трябва. Само аз съм твърде стар за промени.
На път за вкъщи в понеделник вечер надзърнах в будката на портиера. Все още не са намерили заместник на Фалоу и междувременно Джими Уат е поел толкова портиерски задължения, с колкото може да се справи. Например да вдига телефона в будката, но не го бива за телефонист, често се случва по погрешка да прекъсне разговора, когато трябва да го прехвърли. В резултат на това никой не отговаря на обажданията през деня и объркването нараства.
Вината е на касиера, Джими прави каквото му кажат, не умее да решава сам. Може да смени бушон или брава, да измете падналите листа, дори да се покатери на телеграфен стълб, за да свали от там чифт обувки, завързани една за друга и преметнати през жиците от някой училищен хулиган. Лайт го нарича Джими Четирийсетте вата и се подиграва на глуповатото му лице и забавеното му говорене. Разбира се, преди години самият Лайт е бил хулиган, това още си личи по червендалестото му лице и агресивната, странно предпазлива походка — стероиди или хемороиди, не знам каква е причината. Във всеки случай мястото на Джими изобщо не е в будката и доктор Тайди го знае, но просто така е по-лесно (и по-евтино, разбира се) — да го използва като пазач до назначаването на нов портиер. Впрочем Фалоу е работил за училището петнайсет години и не може за една нощ да бъде лишен от дома си, каквато и да е причината. Замислих се за това, докато минавах покрай будката; не че особено харесвах Фалоу, но той беше част от училището — малка, но необходима част — и отсъствието му се усещаше.
Когато минах, видях, че в будката седи жена. Не си зададох въпроса какво търси там; предположих, че е секретарка, наета временно от училището, за да приема обажданията и да замества Джими, докато той изпълнява някое от многобройните си задължения. Жена с прошарена коса и костюм, малко стара за обичайния контингент на агенциите за работа, с лице, което ми се стори странно познато. Трябваше да я попитам коя е. Доктор Дивайн постоянно говори за външни лица, за убийства в американски училища, за това колко лесно е някой маниак да влезе в сградите и да ги опустоши — но Дивайн си е такъв. В края на краищата той е отговорник за хигиената и безопасността и трябва да оправдае заплатата си.
Но аз бързах и не заговорих жената с прошарената коса. Едва когато видях статията и снимката й в „Икзаминър“, я познах, но вече беше късно. Загадъчният информатор бе нанесъл поредния си удар и този път мишената бях аз.
6
Понеделник, 11 октомври
Както би могло да се очаква, госпожа Найт не се отнесе благосклонно към отстраняването на единствения си син от училище. Знаете какви са този тип жени: разточителни, арогантни, леко невротични и страдащи от онази странна слепота, която засяга само майките на тийнейджъри. Тя връхлетя в „Сейнт Осуалдс“ още на сутринта след оповестяването на решението и пожела да види директора. Той не беше в училището, разбира се, затова набързо се свика среща на Бишъп (нервен и изтощен), доктор Дивайн (отговорник по хигиената и безопасността) и поради отсъствието на Рой Стрейтли — мен.
Госпожа Найт изглеждаше зловещо в костюма си от „Шанел“. Изпъната като струна на твърдия стол в кабинета на Бишъп, тя изпепели трима ни с очи, блеснали като циркони.
— Госпожо Найт — започна Дивайн, — момчето можеше да умре.
Госпожа Найт не се заинтригува.
— Разбирам вашата загриженост — каза тя. — Но, изглежда, по време на инцидента учениците са били без надзор. Колкото до вината на сина ми…