Бишъп я прекъсна.
— Това не е съвсем вярно. През междучасието в стаята са влизали няколко учители, макар и…
— А някой от тях видял ли е синът ми да пуска фъстък в напитката на другото момче?
— Госпожо Найт, не става дума…
— Е? Видял ли е?
Бишъп очевидно се чувстваше неловко. В края на краищата, решението да отстрани Найт беше взето от директора, вероятно самият Бишъп би подходил към въпроса другояче.
— Доказателствата сочат, че синът ви е виновен, госпожо Найт. Не казвам, че го е направил умишлено…
Категорично:
— Синът ми не лъже.
— Всички момчета лъжат — намеси се Дивайн и беше прав, но не предвиди реакцията на госпожа Найт.
Тя го измери с поглед.
— Наистина ли? В такъв случай може би трябва да преразгледате разказа на Андертън-Пулит за предполагаемото сбиване между Джаксън и сина ми.
Дивайн не очакваше това.
— Госпожо Найт, наистина не виждам каква е връзката…
— Не виждате ли? Аз виждам. — Тя се обърна към Бишъп. — Виждам целенасочена кампания за очерняне на сина ми. Всеизвестно е, че господин Стрейтли има фаворити — неговите „калпазани“, както той ги нарича — но аз не очаквам да заемете неговата страна. Синът ми е подложен на тормоз, обвинения, унижения, а сега е отстранен от училище и това ще влезе в досието му, може би дори ще повлияе на перспективите му за университета, а не му е дадена възможност да се защити. И знаете ли защо, господин Бишъп? Имате ли представа защо?
Изправен срещу такава атака, Бишъп изгуби ума и дума. Чарът му — доколкото го има — е единственото му оръжие, а госпожа Найт беше бронирана срещу него. Усмивката, успяла да укроти баща ми, не разтопи леда, а като че ли я вбеси още повече.
— Ще ви кажа, искате ли? — продължи тя. — Синът ми беше обвинен в кражба, в сбиване, а сега, доколкото разбирам, и в опит за убийство. — Тук Бишъп направи опит да я прекъсне, но тя махна с ръка на протеста му. — И знаете ли защо е нарочен по такъв начин? Попитахте ли господин Стрейтли? Попитахте ли другите момчета? — Госпожа Найт направи пауза, за да подсили ефекта, срещна погледа ми, аз окуражително й кимнах и тя обяви, точно както бе направил синът й в часа на Стрейтли: — Защото е евреин! Синът ми е жертва на дискриминация! Искам да проучите случая и ако не го направите, очаквайте писмо от адвоката ми.
Настана оглушително мълчание. Госпожа Найт излезе, разстрелвайки тишината с тракането на токчетата си, доктор Дивайн остана потресен, Пат Бишъп се отпусна на стола си и закри очи с ръка, а аз си позволих едва забележимо да се усмихна.
Естествено, разбрахме се въпросът да не се обсъжда извън кабинета. Дивайн ме помоли за това от самото начало и аз му го обещах с подобаваща искреност и почтителност. Той каза, че изобщо не е трябвало да присъствам и че са имали нужда от свидетел поради отсъствието на класния ръководител на момчето. Не че някой съжали за липсата на Стрейтли: и Бишъп, и Дивайн бяха убедени, че със своята докачливост старецът само би влошил и без това тежкото положение.
— Разбира се, че не е вярно — каза Бишъп, докато се възстановяваше на чаша чай. — В „Сейнт Осуалдс“ никога не е имало и намек за антисемитизъм. Никога.
Дивайн не изглеждаше толкова сигурен.
— И аз като всички съм привързан към Рой Стрейтли — заяви той. — Но не може да се отрече, че на моменти е доста чудат. Само защото е тук по-дълго от всички нас, си мисли, че училището му принадлежи.
— Със сигурност не би искал да навреди на никого — отбелязах аз. — Това е тежка работа за човек на неговата възраст, а всеки допуска грешки от време на време.
Бишъп ме погледна.
— Какво имате предвид? Чули ли сте нещо?
— Не, сър.
— Наистина ли? — Това беше Дивайн, който от любопитство без малко да падне от стола.
— Наистина, сър. Просто исках да кажа… — Аз се поколебах.
— Какво? Кажете най-сетне!
— Нищо особено, сър. Мисля, че за своята възраст той е учудващо наблюдателен. Просто напоследък забелязвам…
И аз със скромно нежелание изредих случаите с липсващия дневник, непрочетените имейли, смехотворния шум, който вдигна заради изчезването на онази стара зелена писалка, без да пропускам няколкото важни минути, в които не беше забелязал припадналото момче на пода на класната стая.
Засега упоритото отричане е най-добрата тактика в обвиняването на врага. По този начин аз успях при цялото си уважение и възхищение от Рой Стрейтли невинно да намекна за останалото. Така се показвах като предан, макар и малко наивен член на училищната общност и освен това се погрижих съмнението да се загнезди като трънче в главите на Бишъп и Дивайн, подготвяйки ги за следващата стъпка, която се появи под формата на статия в „Икзаминър“ още същата седмица.