„Колин Найт е усърден, срамежлив ученик, за когото социалният и академичният натиск на «Сейнт Осуалдс» напоследък става все по-непоносим. «Тук открай време има тормоз — каза той пред „Икзаминър“, — но повечето от нас не смеят да се оплачат. В „Сейнт Осуалдс“ някои момчета правят каквото си искат, защото учителите са на тяхна страна и всеки, който се оплаче, може да загази.»
Колин Найт със сигурност не прилича на проблемно дете. Но ако вярваме на обвиненията, отправени към него през този триместър от класния му ръководител (Рой Стрейтли, 65-годишен), само за три седмици той е извършил кражба, няколко пъти е лъгал и тормозил съучениците си и като кулминация е отстранен от училище по странно обвинение в опит за убийство на съученик (Джеймс Андертън-Пулит, 13-годишен), задавил се с фъстък.
Разговаряхме с Джон Фалоу, уволнен преди две седмици от «Сейнт Осуалдс» след петнайсет години предана служба. «Радвам се, че младият Найт защитава правата си — каза Фалоу пред „Икзаминър“. — Но бащата на Андертън-Пулит е в Управителния съвет на училището, а Найт са обикновено семейство.»
Пат Бишъп (54-годишен), Втори учител и говорител на «Сейнт Осуалдс», ни каза: «Това е вътрешен въпрос, засягащ дисциплината в училище, и ще се разследва основно, преди да се вземе окончателно решение».
Междувременно Колин Найт ще продължава да учи в стаята си, без да се възползва от правото да посещава часовете, за което семейството му плаща 8000 лири годишно. И макар че за средния ученик в «Сейнт Осуалдс» тази сума не е голяма, за обикновени хора като семейство Найт тя не е колкото пакет фъстъци.“
Гордея се с малката си статия: смесица от факти, предположения и подъл хумор, които би трябвало да отекнат подобаващо в арогантната душа на „Сейнт Осуалдс“. Съжалявам единствено, че не можах да се подпиша с името си — дори с фалшивото си име, макар че и Къртицата Мол върши работа.
Използвах за прикритие една жена репортер и й изпратих материала, като добавих няколко детайла, за да улесня разследването й. Статията излезе със снимка на младия Найт, спретнат и благонадежден в училищната си униформа, и портрет на класа от 1997 година, на който Стрейтли изглеждаше немарлив и безцветен, заобиколен от момчета.
Разбира се, всяка критика към „Сейнт Осуалдс“ е балсам за „Икзаминър“. До края на седмицата по случая се появиха два материала в националната преса: единият — шеговито каре на страница 10 в „Нюз ъв дъ Уърлд“, а другият — по-задълбочена обзорна статия в „Гардиън“, озаглавена „Сурово правораздаване в независимите училища“.
Като цяло — добра работа. Погрижих се засега да не споменавам нищо за антисемитизъм и наблегнах на трогателното описание на семейство Найт като почтени, но бедни хора. Това искат читателите — истории за обикновени хора (или поне така си мислят), които с цената на лишения спестяват, за да изпратят децата си в най-добрите възможни училища — макар че ми се иска да видя как някой от тях ще похарчи осем хиляди за такси вместо за бира, когато правителството предоставя безплатно образование, за бога!
Баща ми също четеше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и използваше същите измислени клишета като „Училището е най-добрата инвестиция“ и „Учението е за цял живот“, макар че доколкото можех да съдя, не отиваше по-далеч от приказките и ако изобщо виждаше ирония в тях, с нищо не го показваше.
7
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Сряда, 13 октомври
В понеделник сутринта Найт се върна, надянал физиономия на смел мъченик, като жертва на покушение, с едва забележима насмешка. Другите момчета го посрещнаха предпазливо, но не нелюбезно, дори забелязах, че Брейзноуз, който обикновено го отбягва, сега полагаше усилия да се държи приятелски, седна до него по време на обедната почивка и дори му предложи половината от своя шоколад. Сякаш Брейзноуз — постоянна жертва на подигравки — бе намерил потенциален защитник в реабилитирания Найт и държеше да се сближи с него.
Андертън-Пулит също се върна. Изглеждаше неочаквано добре за човек, избегнал смъртта на косъм, носеше нова книга за самолети от Първата световна война, с която да ни досажда. Колкото до мен, аз бях по-зле. Признах го на Даян Деър, която попита дали е разумно да се връщам толкова бързо на работа, а по-късно и на Пат Бишъп, който отбеляза, че изглеждам уморен.