Трябва да кажа, че самият той не изглеждаше особено добре. Първо случаят с Фалоу, после сцената с Андертън-Пулит, а накрая и тази история с Найт… Чух от Марлийн, че Пат е прекарал няколко поредни нощи в кабинета си, а сега забелязах, че лицето му е по-червено от обикновено и очите му са кръвясали. От начина, по който подхвана разговора, се досетих, че новият директор го е изпратил да ме преслуша, и си личеше, че Бишъп не е доволен от това, но като Втори учител е задължен да се подчинява на директора, независимо какво е мнението му по въпроса.
— Изглеждаш изтощен, Рой. Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да бъдеш тук?
— Няма ми нищо, което една добра медицинска сестра да не може да излекува.
Той не се усмихна.
— След това, което се случи, би трябвало да си починеш поне седмица-две.
Усещах накъде бие.
— Нищо не се е случило — отсякох аз.
— Не е вярно. Получи пристъп…
— Нерви. Нищо повече.
Пат въздъхна.
— Рой, бъди разумен…
— Не ми чети лекции, Пат. Не съм от твоите ученици.
— Не се дръж така. Просто си помислихме…
— Ти, директорът и Стрейндж?
— Просто си помислихме, че малко почивка ще ти се отрази добре.
Погледнах го, но той не отвърна на погледа ми.
— Почивка? — Започвах да се изнервям. — Да, разбирам, че ще ви бъде много удобно, ако изчезна за няколко седмици. Докато нещата се уталожат. Докато пригладите няколкото разрошени перца. Или подготвите почвата за някои нови идеи на господин Стрейндж.
Бях прав и това го ядоса. Не каза нищо, но виждах, че му се иска, а лицето му, и без това зачервено, придоби по-наситен цвят.
— Износваш се, Рой — каза той. — Признай си, забравяш разни неща. И вече не си млад като преди.
— Кой е?
Пат се намръщи.
— Говори се, че е време да те отстраним.
— Така ли? — Сигурно е работа на Стрейндж или може би на Дивайн, който е хвърлил око на стая 59, последната крепост от малката ми империя. — Не се съмнявам, че си им казал какво ще стане, ако се опитат. Отстраняване без официално предупреждение? — Аз не съм профсъюзен човек, но Киселото грозде и директорът са. — Който живее по правилата, умира по правилата. И те го знаят.
Пат отново не посмя да срещне погледа ми.
— Надявах се да не се налага да ти го казвам, но ти не ми остави избор.
— Какво ще ми кажеш? — попитах аз, макар че знаех отговора.
— Вече е изготвено предупреждение — каза той.
— Изготвено? От кого? — Сякаш не знаех. От Стрейндж, разбира се, човека, който премахна катедрата ми, оряза графика ми и който сега се налагаше да ме пенсионира, докато Костюмите и Брадите превземат света.
Бишъп въздъхна.
— Слушай, Рой, ти не си единственият с проблеми.
— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Някои от нас обаче… Някои от нас обаче получават по-големи заплати от другите и могат да се справят с проблемите си. Вярно е все пак, че рядко се замисляме за личния живот на колегите си. Деца, любовници, домове. Момчетата винаги се стъписват, когато ни виждат извън „Сейнт Осуалдс“ — да си купуваме храна в супермаркета, да се подстригваме в бръснарницата, да пием в бара. Стъписват се и се радват, все едно са видели някоя знаменитост на улицата. „В събота ви видях в града, сър!“ Сигурно си ни представят окачени зад вратата на класната стая като тоги, които висят там от петък вечер до понеделник сутрин.
Честно казано, чувствам се донякъде виновен за това. Но когато видях Бишъп днес — наистина го видях, с телосложението му на ръгбист, превърнало се в сланини въпреки ежедневните кросове, с изнуреното му лице на човек, така и не разбрал кога от четиринайсет е станал на петдесет — изпитах неочаквано съчувствие към него.
— Виж, Пат. Знам, че…
Но Бишъп вече вървеше по горния коридор, прегърбен, с ръце в джобовете, с широки, леко увиснали рамене. Това беше поза, в каквато го бях виждал много пъти, когато училищният отбор по ръгби губеше срещу „Крал Хенри“, но познавах Пат твърде добре, за да вярвам, че покрусата, която демонстрира, е нещо повече от поза. Не, той беше ядосан. Може би на себе си — Пат е свестен, макар да е човек на директора — но повече на упорството ми, на липсата на колективен дух и разбиране за това в какво трудно положение се намира.