О, съчувствах му, но Вторият учител на място като „Сейнт Осуалдс“ би следвало да очаква, че ще се сблъсква с проблеми. Той знае, че директорът ще се радва да ме направи изкупителна жертва — в края на краищата, аз нямам още много години пред себе си, освен това съм скъп и наближавам възрастта за пенсиониране. Ако ме заместят, това би облекчило мнозина — с някое младо момче, чиновник, Костюм, компютърно грамотен, ветеран на много курсове, с добри изгледи за бързо повишение. Малкият ми здравословен проблем сигурно ги е обнадеждил. Най-после имат извинение, за да се отърват от стария Стрейтли без много шум. Достойно пенсиониране по здравословни причини, сребърен плакет, запечатан плик, ласкателна реч пред учителите.
Колкото до историята с Найт и останалото — е, какво по-лесно от това да се хвърли вината — макар и негласно — върху бивш колега? Старомоден, от старата гвардия, нали знаете, много добър човек, но малко особняк, неподходящ за работа в екип. Не като нас.
Грешите, господин директоре. Нямам намерение тихо и кротко да се пенсионирам. А колкото до официалното ви предупреждение, pone ubi non sol lucet22. Аз ще направя сто триместъра или ще умра по пътя към Почетната дъска.
Когато се прибрах у дома същата вечер, все още бях враждебно настроен и невидимият показалец отново леко, но упорито започна да ме боде в гърдите. Взех две от хапчетата, предписани ми от Бевънс, и ги глътнах с малко шери, преди да седна да преглеждам контролните на пети клас. Когато свърших, беше тъмно. В седем часа станах да дръпна пердетата и погледът ми улови движение в градината. Надникнах през прозореца.
Градината ми е дълга и тясна, очевидно останка от епохата на лентовото земеделие, с плет от едната страна, зид от другата и разнообразни храсти и зеленчуци по средата. В далечния край има голям кестен, който виси над „Дог Лейн“ през оградата. Под дървото има островче мъхеста трева, на което обичам да седя през лятото (или обичах, преди процесът на ставането да започне да ме затруднява), и малка стара барака, в която държа разни неща.
Никога не са ме обирали. Не вярвам в къщата ми да има нещо, което да си струва да се краде, с изключение на книгите, но престъпното братство обикновено ги смята за предмети без стойност. „Дог Лейн“ обаче има опасна репутация: на ъгъла има бар, от който се разнася глъч, в далечния край има будка за риба и пържени картофи, от която се разнасят боклуци, и разбира се, наблизо е училището „Сънибанк Парк“, от което се разнася каквото ви дойде наум: шум, боклуци и два пъти дневно оживено движение, подобно на миграция на слонове, което би засрамило и най-недисциплинираните ученици на „Сейнт Осуалдс“. Аз се старая да бъда толерантен към всичко това. Дори си затварям очите за хулиганите, които прескачат оградата ми в сезона на събиране на кестени. През октомври кестенът принадлежи на всички, включително на учениците от „Сънибанк“.
Но този път беше различно. Първо, часовете отдавна бяха свършили. Беше тъмно и доста студено, а в очертанията, които ми се мярнаха, имаше нещо неприятно крадливо.
Долепих лице до прозореца и в далечния край на градината видях три или четири силуета, не толкова едри, че да бъдат на възрастни хора. Значи бяха хлапета: сега дочувах гласовете им, силно приглушени, през стъклото.
Това ме учуди. Обикновено ловците на кестени действат бързо и не се натрапват. Повечето хора на улицата знаят с какво се занимавам и уважават професията ми, а учениците от „Сънибанк“, на които правя забележки за хвърлянето на боклуци, рядко — да не кажа никога — отвръщат.
Почуках силно по стъклото. Сега ще побегнат, казах си, но вместо това фигурите застинаха неподвижно и след няколко секунди дочух — съвсем ясно — хихикане под дървото.
— Това вече е прекалено. — С четири крачки стигнах вратата. — Хей! — провикнах се аз с най-внушителния си учителски тон. — Какво, по дяволите, правите там?
От дъното на градината се разнесе смях. Стори ми се, че двама побягнаха — видях за кратко неоновите контури на силуетите им над оградата. Другите двама останаха под сигурното прикритие на тъмнината и дължината на пътеката.
— Питам ви какво правите!
За пръв път от години момче — дори от „Сънибанк“ — ме предизвикваше. Усетих прилив на адреналин и невидимият показалец отново се заби в гърдите ми.
— Я елате насам!
— Иначе какво? — Гласът беше дързък и младежки. — Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?