— Как пък не, виж го колко е дърт!
Гневът ми даде сили: втурнах се по пътеката като бизон, но беше тъмно, земята беше кална, единият ми крак в чехъл се подхлъзна и аз загубих равновесие.
Не паднах, но едва се задържах. Навехнах си коляното и когато отново погледнах, двете момчета прескачаха оградата със смях и писъци като грозни птици.
8
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Четвъртък, 14 октомври
Това беше незначителен инцидент. Дразнеща дреболия, нищо повече. Никой не пострада. И все пак… Преди време аз щях да хвана тези момчета, каквото и да ми струваше, и да им издърпам ушите. Сега вече не, разбира се. Учениците от „Сънибанк“ си знаят правата. Но отдавна авторитетът ми не е бил предизвикван толкова умишлено. Децата усещат слабостта. Всички деца я усещат. И не биваше да се втурвам така в тъмното, особено след предупрежденията на Бевънс. Изглеждаше прибързано, недостойно. Грешка на неопитен учител. Трябваше да се промъкна на „Дог Лейн“ и да ги хвана, докато прескачат оградата. Те бяха само момчета, тринайсет-четиринайсетгодишни, ако се съдеше по гласовете им. Откога Рой Стрейтли се оставя на някакви момчета да го надвият?
Размишлявах над случката повече, отколкото заслужаваше. Може би затова после спах лошо — или може би заради шерито, или заради притеснението от разговора си с Бишъп. Така или иначе се събудих уморен, измих се, облякох се, направих си препечени филийки и изпих чаша чай, докато чаках пощальона. Разбира се, в седем и трийсет пощенската кутия хлопна и, разбира се, в нея имаше писмо с логото на „Сейнт Осуалдс“, подписано от Е. Грей, директор, бакалавър, и доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, с копие (както се твърдеше) за личното ми досие, където ще остане за период от 12 (дванадесет) месеца, след което ще бъде извадено от досието при условие, че няма последващи жалби срещу мен и при пълна дискретност на Управителния съвет, дрън-дрън, по дяволите, дрън-дрън.
В друг ден изобщо нямаше да се трогна. Умората обаче ме правеше уязвим, така че без ентусиазъм и с коляно, което още ме болеше от снощното злополучно приключение, тръгнах пеша към „Сейнт Осуалдс“. Без да знам защо го правя, аз направих малък завой към „Дог Лейн“, може би, за да проверя за следи от вчерашното нахлуване в двора ми.
Тогава я видях. Не бих могъл да я пропусна: свастика, нарисувана на оградата с маркер, а отдолу надпис „ХИТЛЕР“ с едри букви. Явно беше отскоро, почти със сигурност работа на снощните хулигани от „Сънибанк“ — ако наистина бяха от „Сънибанк“. Но аз не бях забравил карикатурата, окачена на таблото за съобщения в класната стая, изобразяваща ме като нисък дебел нацист, нито убеждението си, че Найт стои зад това.
Възможно ли бе Найт да е разбрал къде живея? Не беше трудно: адресът ми беше в училищния справочник, а и сигурно десетки момчета ме виждаха как се прибирам към къщи. Въпреки това не можех да повярвам, че Найт — точно Найт — би дръзнал да направи нещо подобно.
Учителската игра се гради на блъф, разбира се, но Найт не е достатъчно добър играч, за да ми даде шах. Не, сигурно е съвпадение, на път за вкъщи някой ученик от „Сънибанк Парк“, случайно въоръжен с маркер, е видял хубавата ми чиста ограда и ненакърнената й повърхност го е подразнила.
През почивните дни ще я почистя с шкурка и ще я лакирам наново. И без това има нужда от освежаване, а както всеки учител знае, едни графити водят след себе си други. Но докато вървях към „Сейнт Осуалдс“, не можех да се отърся от чувството, че всички неприятности от последните седмици — Фалоугейт, кампанията на „Икзаминър“, снощната случка, нелепата история с фъстъка във фантата на Андертън-Пулит и дори превзетото писмо на директора от тази сутрин по някакъв начин — загадъчно, ирационално, преднамерено — са свързани помежду си.
Училищата като корабите са богати на суеверия, а „Сейнт Осуалдс“ — повече от другите. Заради призраците може би или ритуалите и традициите, които карат старите колела, макар и със скърцане, да се движат. Но през този триместър от самото начало ни спохожда единствено лош късмет. На борда има някой, който носи нещастие. Само да знаех кой е.
Тази сутрин, когато влязох в Стаята на учителя, заварих подозрителна тишина. Сигурно се беше разнесъл слух за предупреждението ми, защото през целия ден щом влизах някъде, разговорите секваха, а блясъкът в очите на Киселото грозде не предвещаваше нищо добро.
Обединените нации ме избягваха, Грахфогел изглеждаше потаен, Скуунз бе по-саможив от всякога, а Пеърман нямаше нищо общо с обичайната си весела натура. Кити също изглеждаше прекалено заета — почти не отвърна на поздрава ми, когато влязох, и това доста ме разтревожи: Кити и аз открай време сме приятели и се надявах да не се е случило нещо, което да промени отношенията ни. Не вярвах да е така — в края на краищата, дребните тревоги от миналата седмица не й се бяха отразили; но когато вдигна очи и ме погледна, в лицето й определено имаше нещо необичайно. Седнах до нея на чаша чай (изчезналата ми юбилейна чаша бе заменена с друга — обикновена, кафява — от къщи), но тя като че ли беше потънала в книгите си и почти не обели дума.