Обядът ми представляваше тъжно меню от зеленчуци — благодарение на отмъстителния Бевънс — последвано от чаша чай без захар. Взех чашата със себе си в стая 59, макар че повечето момчета бяха навън, с изключение на Андертън-Пулит, доволно заровил глава в книгите си по аеронавтика, и Уотърс, Пинк и Лемън, които кротко играеха на карти в ъгъла.
От десет минути проверявах контролни, когато вдигнах глава и видях заека Мийк, застанал до бюрото ми с розов лист хартия в ръка и поглед, изразяващ смесица от омраза и почтителност на бледото брадясало лице.
— Сутринта получих този лист, сър — каза той и ми подаде хартията. Така и не ми беше простил намесата в часа му и факта, че станах свидетел на унижението му пред момчетата. В резултат на това сега се обръща към мен със „сър“ като ученик, а тонът му е равен и безизразен като този на Найт.
— Какво е това?
— Бланка за оценяване, сър.
— О, богове. Съвсем забравих.
Разбира се, вътрешното оценяване: пази боже да пропуснем да попълним всички необходими хартийки преди официалната инспекция през декември. Предполагам, че и за мен имаше такава бланка, новият директор беше голям почитател на вътрешното оценяване, въведено от Боб Стрейндж, който иска да въведе и повече квалификационни курсове за персонала, ежегодни курсове по мениджмънт и индивидуално заплащане според представянето на учителя. Не проумявам — резултатите на учителя са добри колкото учениците, на които преподава — но това държи Боб далеч от класната стая, което е най-същественото.
Основният принцип на оценяване е прост: всеки млад учител поотделно се наблюдава в класната стая и се оценява от по-възрастен колега, всеки класен ръководител от ръководител на курс, всеки ръководител на курс от заместник-директор, тоест от Пат Бишъп и Боб Стрейндж. Вторият и Третият учител се оценяват лично от директора (макар че в случая със Стрейндж времето му в класната стая е толкова малко, че не знам защо изобщо си струва да се оценява). Директорът, който е географ, почти не преподава, но прекарва повечето си време в курсове и лекции пред студенти на тема расова дискриминация или наркомании.
— Пише, че днес следобед ще присъствате в часа ми — каза Мийк. Не изглеждаше много доволен от това. — Трети клас, информатика.
— Благодаря, господин Мийк. — Запитах се кой шегобиец е решил да ми възложи да наблюдавам час по информатика. Сякаш не знаех. При това точно на Мийк. Е, добре, казах си. Отиде ми свободният час.
В учителската кариера има дни, когато всичко се обърква. Знам, преживявал съм го неведнъж: дни, когато единственото разумно нещо е да се прибереш у дома и да си легнеш. Днешният ден беше такъв: абсурдна върволица от недоразумения и досадни дреболии, разпилени боклуци, изгубени учебници, безсмислени дрязги, неприятни административни задължения, извънредни дежурства и подозрителни коментари в коридорите.
Разправия с Ерик Скуунз по повод някакво провинение на Сътклиф, дневникът ми (все така липсва и ми създава проблеми с Марлийн), вятър (винаги неблагоприятен), теч в ученическите тоалетни и последвало частично наводнение на средния коридор, Найт (необяснимо самодоволен), доктор Дивайн (също), няколко досадни размествания на класовете в резултат на теча, изпратени по имейл (о, богове!) до всички учители, в резултат на което влязох със закъснение в допълнителния си сутрешен час — английски, на мястото на Роуч.
Има много предимства в това да си стар учител. Едно от тях е, че ако си си създал репутация на строг преподавател, почти не се налага да я подсилваш с доказателства. Слухът се разнася — „Не се бъзикайте със Стрейтли“ — и спокойствието ми е осигурено. Днес обаче беше различно. О, случват се и такива неща и ако беше станало в който и да било друг ден, аз не бих реагирал по този начин. Но класът беше голям, от малки ученици — трийсет и пет момчета, и нито един латинист между тях. Те ме познаваха само по репутация, а неотдавнашната статия в местната преса не помагаше много.