Бях закъснял с десет минути и в класа вече се вдигаше шум. Учениците нямаха поставена задача и когато влязох, очаквах да застанат мирно и да млъкнат, но те само ме погледнаха и най-безцеремонно подновиха заниманията си: игри на карти, приказки, някаква разправия отзад, придружена с преобръщане на столове и силна миризма на дъвка във въздуха.
Не биваше да се ядосвам. Добрият учител прави разлика между престорения и истинския гняв — престореният е безобидна игра, част от арсенала за блъфиране, но истинският трябва да се прикрива на всяка цена, в противен случай момчетата — тези изкусни манипулатори — ще разберат, че са спечелили точка.
Но аз бях уморен. Денят ми започна зле, учениците не ме познаваха, а аз още бях ядосан заради случката в градината от предишната вечер. Тези дръзки млади гласове — „Как пък не, виж го колко е дърт!“ — ми звучаха твърде познато, за да мога лесно да ги забравя. Едно момче ме погледна и се обърна към съседа си по чин. Стори ми се, че ясно чух: „Фъстъците са за вас, сър!“, съпроводено с грозно хихикане.
И се хванах — като новак, като стажант-учител — на най-стария номер на света. Загубих самообладание.
— Господа, тишина! — Това обикновено работи. Този път обаче не стана, забелязах как групичка момчета отзад открито се смеят на износената тога, която бях забравил да съблека след дежурството си в междучасието. Чух: „Фъстъците са за вас, сър!“ (или поне така ми се стори), и ако не друго, то шумът като че ли се усили.
— Казах: тишина! — изкрещях аз, внушителен звук при обичайни обстоятелства, но бях забравил за Бевънс и съвета му да не се ядосвам и невидимият показалец ме бодна в гърдите насред крясъка. Момчетата отзад се разкискаха и аз неволно се запитах дали сред тях няма някой от снощните злосторници — „Мислиш, че ще ме хванеш, а, дебелако?“.
Е, в такава ситуация неизбежно има жертви. В този случай — осем без право на обедна почивка, което може би беше малко прекалено, но в края на краищата, дисциплината е лична грижа на учителя и Стрейндж нямаше право да се меси. Той обаче го направи: мина покрай стаята в най-неподходящия момент, случайно чу виковете ми и погледна през стъклото на вратата точно в мига, когато бях хванал едно от хихикащите момчета за ръкава на пуловера, за да го обърна с лице към себе си.
— Господин Стрейтли!
Разбира се, в днешно време никой не докосва ученик. Възцари се мълчание, ръкавът на момчето се оказа скъсан на лакътя.
— Нали видяхте, сър? Той ме удари.
Всички знаеха, че не съм. Дори Стрейндж знаеше, макар че лицето му остана безизразно. Невидимият показалец отново ме смушка в гърдите. Момчето — името му беше Пули — показа скъсания си пуловер за инспекция.
— Чисто нов беше!
Не беше: всички го виждаха. Тъканта беше излъскана от износване, а ръкавът беше възкъс. Миналогодишен пуловер, на който беше дошло времето да се смени. Но аз бях прекалил — вече го виждах съвсем ясно.
— Може би ще разкажете на господин Стрейндж цялата случка — предложих и обърнах гръб на смълчания клас.
Третият учител ме погледна като змия.
— А когато свършите с господин Пули, върнете го в час, ако обичате — казах аз. — Трябва да уредим наказанието му.
Стрейндж нямаше друг избор, освен да излезе от стаята заедно с Пули. Предполагам, че не му беше приятно да бъде командван от колега, но тогава не трябваше да се намесва, нали? Все пак имах чувството, че Стрейндж няма да остави нещата така. Това беше прекалено добра възможност — а както си припомних (с малко закъснение), младият Пули беше най-големият син на доктор Б. Д. Пули, председател на Управителния съвет, на чието име съвсем наскоро се бях натъкнал в официалното си писмено предупреждение.
Разбира се, след това толкова се разстроих, че обърках стаите и закъснях с двайсет минути за часа на Мийк, в който трябваше да го оценявам. Когато влязох, всички се обърнаха да ме погледнат, с изключение на самия Мийк, чието бледо лице беше като вдървено от неодобрение.
Седнах в дъното — някой ми беше приготвил стол — и разгърнах розовата бланка за оценяване. Прегледах листа. Беше обичайният формат с квадратчета за попълване: планиране на урока, изнасяне, стимулиране, ентусиазъм, контрол над класа. Оценки от едно до пет плюс няколко реда за коментар като в хотелски въпросник.
Запитах се какво мнение се очаква да дам; но в класа беше тихо, като се изключат двама-трима бъбривци на последните чинове, гласът на Мийк беше силен и уверен, компютърните екрани се държаха, както се очаква от тях, показваха някакви предизвикващи мигрена схеми, които вероятно представляваха предмета на упражнението. В края на краищата предположих, че урокът протича задоволително, усмихнах се окуражително на злочестия Мийк, тръгнах си по-рано с надеждата да пийна набързо чаша чай преди следващия час и пъхнах розовата бланка в пощенската кутия на Третия учител.