Изкушавах се да остана. Нямах причина да страня от тях, но мисълта да се присъединя към компанията им, да „разпусна“, както би се изразил отвратителният Лайт, и да „гаврътна една-две чашки“, ми беше крайно неприятна. За щастие, седях близо до вратата и успях да се измъкна бързо и незабелязано.
Видях колата на Лайт — черен „Форд Проуб“ — в уличката до бара и се поколебах дали да не счупя страничното стъкло, но си казах, че на улицата може да има камери за наблюдение и не си струва да рискувам заради някаква глупава приумица. Вместо това тръгнах по дългия път към къщи — вечерта беше приятна, а и си обещах да хвърля още един поглед върху оградата на Рой Стрейтли.
Вече беше изтрил драсканиците. Не се учудих: макар че надписът не се виждаше от къщата, вероятно присъствието му го дразнеше, точно както го подразни наглото поведение на момчетата, влезли в градината му. Може би ще го повторя — само за да видя лицето му — но не тази вечер. Тази вечер заслужавам нещо по-добро.
И така, прибрах се в своята стая с пердета и отворих втората бутилка шампанско (имам каса с шест бутилки и възнамерявам до Коледа да ги отворя всичките), прегледах и написах няколко писма, после слязох до телефонния автомат отвън и се обадих на местната полиция, за да съобщя за черен „Форд Проуб“ (регистрационен номер LIT 3), потеглил с превишена скорост от бар „Жадния професор“.
Това е поведение, което психотерапевтът ми не одобрява. Казва, че е твърде импулсивно, твърде предубедено. Невинаги се съобразявам с чувствата на другите, а би трябвало. Но сега не рискувах нищо: не съобщих името си, а и ще се съгласите, че Лайт си го заслужава. И той като господин Брей е самовлюбен хулиган, който не се съобразява с правилата и искрено вярва, че след няколко бири шофира по-добре. И той е предсказуем. Всички са толкова предсказуеми.
Тъкмо там е слабото им място. На всички от „Сейнт Осуалдс“. Лайт, разбира се, е самодоволен глупак, но дори Стрейтли, който не е такъв, притежава същата глупава самоувереност. Кой би дръзнал да ме нападне? Да нападне „Сейнт Осуалдс“?
Аз, господа.
Шах
1
Лятото, в което баща ми рухна, беше най-горещото, откакто се помнех. Отначало това го радваше, сякаш бележеше завръщането на легендарните лета от неговото детство, когато, ако можеше да му се вярва, е бил най-щастлив. Сега, докато слънцето изгаряше немилостиво тревата по игрищата и поляните на „Сейнт Осуалдс“ и я превръщаше от жълта в кафява, баща ми се вкисна и започна да се разпада.
Тревата беше негова грижа, разбира се, и едно от задълженията му беше да я поддържа. Той слагаше пръскачки, за да я полива, но тревните площи бяха твърде обширни, за да се напояват по този начин, и баща ми беше принуден да съсредоточи вниманието си върху игрището за крикет, докато останалата трева съхнеше под горещото немигащо око на слънцето. Но това беше само една от грижите на баща ми. Художникът на графити отново се беше развихрил, този път в пъстри цветове: на стената на спортната зала се бе появил стенопис, висок шест фута.
Баща ми изгуби два дни, за да го почисти, после още седмица, за да пребоядиса стената, и се закле, че следващия път малкият кучи син ще си плати. Но злосторникът все се измъкваше, още два пъти се появиха рисунки на различни места в „Сейнт Осуалдс“, ярки, пъстроцветни, своеобразни произведения на изкуството, изобразяващи и осмиващи учителите. Баща ми започна да наблюдава училището нощем, легнал зад спортната зала с десетина бутилки бира, но така и не успя да спипа виновника, макар че за Джон Снайд беше тайна как хулиганът успява да се измъкне.
Освен това имаше мишки. Има ги във всяка голяма сграда — в „Сейнт Осуалдс“ повече, отколкото другаде — но от началото на ваканцията мишките бяха плъзнали из коридорите на необичайно големи групи. Дори аз ги виждах от време на време, особено в Камбанарията, и знаех, че преди началото на новия триместър този проблем трябва да се реши, да се сложи отрова и да се изхвърлят умрелите мишки, за да няма оплаквания от родителите.
Това вбесяваше баща ми. Той беше сигурен, че учениците оставят храна в шкафчетата си, обвиняваше чистачите за тяхната небрежност, дни наред отваряше и проверяваше всички шкафчета в училището, като все повече се ядосваше — но без успех.
Следващият проблем бяха кучетата. Горещото време им влияеше, както влияеше и на баща ми, правеше ги сънливи през деня и агресивни вечер. Нощем собствениците им, които обикновено пропускаха да ги изведат на разходка в жегата, ги пускаха да тичат на свобода зад „Сейнт Осуалдс“ и те се събираха на глутници, лаеха и ровеха тревата. Не признаваха загражденията и въпреки опитите на баща ми да ги пъди, се промъкваха през оградата в училището и оставяха изпражнения по прясно напръсканото игрище за крикет. Като че ли инстинктивно избираха мястото, което баща ми най-много се стараеше да опази, и на сутринта той тръгваше с лопатка по игрището и бясно ругаеше, отпивайки от кутия изветряла бира.