Тъй като можех да мисля само за Леон, едва след време осъзнах — и след още повече започнах да се безпокоя — че Джон Снайд постепенно губи разсъдъка си. С баща ми не бяхме близки и не ми беше лесно да го разбирам. Сега лицето му беше постоянно намръщено, като най-често изразяваше див гняв. Преди време възлагах надежди на този човек. Но той предложи да разреши проблемите ми с тренировки по карате. В деликатната ситуация, в която се намирах, как изобщо можех да се надявам на разбиране?
Татко, обичам момче на име Леон.
Невъзможно.
Въпреки всичко се опитвах. Казвах си, че и той някога е бил млад. Изпитвал е любов, желание, каквото и да е. Аз му носех бира от хладилника, правех чай, седях часове наред пред телевизора да гледам любимите му сериали с надеждата да получа нещо повече от мълчание. Но Джон Снайд бързо затъваше. Депресията го връхлиташе като вълна, в очите му проблясваха единствено отражения на цветовете от екрана. И той като останалите не ме забелязваше: и у дома, както и в „Сейнт Осуалдс“, аз постепенно се превръщах в Невидимия.
После, две седмици след началото на горещата лятна ваканция, се случиха две драматични събития. Първото стана по моя вина: като отварях един от прозорците към покрива на училището, по някакъв начин задействах алармата и тя се включи. Баща ми реагира с неочаквана бързина и за малко да ме залови на местопрестъплението. Но аз успях да дотичам до къщата и тъкмо понечих да закача ключовете на мястото им, когато баща ми влезе и ме видя с връзката в ръка.
Опитах да се измъкна с блъфиране. Казах, че когато алармата е гръмнала, той е излязъл, а ключовете са останали на таблото и намерението ми е било да го настигна, за да му ги дам. Той не ми повярва. През целия ден беше изнервен, а и вече подозираше, че от време на време ключовете изчезват. Разбрах, че този път няма да ми се размине. Нямаше как да изляза от къщи, без да мина покрай баща си, а по изражението на лицето му виждах, че нямам шанс.
Разбира се, това не беше първият път, в който ме удари. Джон Снайд беше шампион по домашен бокс: в три от десет случая ударите му бяха точни и усещането беше като да те ударят с цепеница. Обикновено аз се измъквах, скривах се и когато отново ме видеше, вече беше изтрезнял или не помнеше защо изобщо ме е бил.
Този път бе друго. Първо, баща ми беше трезвен. Второ, престъплението ми беше непростимо — проникване в „Сейнт Осуалдс“, недвусмислено предизвикателство към портиера. За миг видях в очите му неукротимия гняв, безсилието: кучета, графити, изсъхнала трева, момчета, които го сочат с пръст и го обиждат, хлапето с маймунско лице, неизказания яд срещу хора като касиера и новия директор. Не знам колко пъти ме удари, но накрая от носа ми течеше кръв, лицето ми беше подуто, аз се свивах в ъгъла и криех главата си с ръце, а той стоеше над мен със слисано изражение на едрото си лице, разперил ръце като убиец на сцена.
— Боже мой. О, боже. О, боже.
Той говореше на себе си, а аз твърде много се тревожех за разкървавения си нос, за да му обръщам внимание, но накрая се осмелих да сваля ръце. Коремът ме болеше и имах чувството, че ще повърна, но успях да потисна гаденето.
Баща ми се беше отдалечил и седеше на масата, стиснал главата си с ръце.
— О, боже. Съжалявам. Съжалявам — повтаряше той, макар че не можех да определя дали говореше на мен или на Господ.
Бавно се изправих, но Джон Снайд не ме погледна. Продължи да говори, стиснал глава с ръце и макар че аз стоях на разстояние, защото знаех колко непостоянен е в настроенията си, усещах, че нещо в него се е прекършило.
— Съжалявам — каза той и се разтърси от ридания. — Не мога повече, хлапе. Просто… не издържам.
И с тези думи най-после изплю камъчето, нанасяйки ми последния и съкрушителен удар в този злополучен следобед, и докато го слушах отначало с учудване, а после с нарастващ ужас, почувствах, че наистина ще повърна и изтичах навън, където „Сейнт Осуалдс“ се простираше до безкрайност на синия хоризонт, а слънцето размекваше главата ми и изсъхналата трева ухаеше на „Цинобър“, и през цялото време глупавите птици пееха ли, пееха, без да спират.