Най-лошото бе, че Леон знаеше. Не можеше да не го е забелязал, играеше си с мен като котка с мишка, проявявайки същата безгрижна жестокост.
Виж! Виж какво си имам! Гледай!
— Е, какво мислиш? — Кратък миг далеч от Франческа, която береше цветя или пишкаше, не помня кое точно.
— За кое?
— За Франки, кретен такъв. Какво мислиш?
Първите дни, все още богати на шеметно нови усещания. Изчервих се.
— Свястна е.
— Свястна, а? — Леон се ухили.
— Да.
— Не би я изхвърлил, нали? Би се възползвал при пръв удобен случай? — Очите му блестяха дяволито.
Поклатих глава.
— Не знам — отвърнах аз, като избягвах погледа му.
— Не знаеш ли? Какво ти става, Пинчбек, да не си обратен?
— Разкарай се, Леон — изчервих се още повече. Извърнах глава.
Леон ме гледаше усмихнат.
— Хайде, виждал съм те. Виждал съм как ни гледаш в клуба. Не говориш с нея. Дума не обелваш. Но иначе гледаш, нали? Гледаш и се учиш?
Внезапно осъзнах: той си мислеше, че искам нея, мислеше, че я искам за себе си. За малко да се изсмея. Каква грешка, каква космическа, чудовищна грешка.
— Виж, хубава е — казах аз. — Просто… не е мой тип, това е.
— Не е твой тип? — Но гласът му вече не беше сериозен. Той избухна в заразителен смях. Провикна се: — Хей, Франки! Пинчбек казва, че не си негов тип!
После се обърна към мен и докосна лицето ми — почти интимно — с върховете на пръстите си.
— Почакай още пет години, приятелю — каза Леон с шеговита откровеност. — Ако дотогава не ти е излязъл късметът, обади ми се.
И побягна, втурна се през гората с развени коси и тревата лудо запляска по босите му глезени. Не бягаше от мен — не този път — просто тичаше от буйна радост, че е жив, че е на четиринайсет и че е разгонен като животно. Стори ми се почти безплътен, изгубен в светлосенките под дърветата, момче от въздух и слънце, безсмъртно, красиво момче. Не можех да го стигна, следвах го от разстояние, Франческа протестираше отзад, а Леон тичаше напред с викове и невероятно големи крачки прекоси млечнобялата пелена и потъна в мрака.
Толкова ясно си спомням този момент. Миг на чиста радост, като късче от сън, недокоснато от логика или събития. В този миг можех да повярвам, че ще живеем вечно. Нищо нямаше значение: нито майка ми, нито баща ми, нито дори Франческа. Пред мен се беше открило нещо — там, в гората — и макар че не се надявах изобщо някога да го стигна, знаех, че ще остане с мен до края на живота ми.
— Обичам те, Леон — прошепнах аз, докато си проправях път през високата трева. И за момента това ми беше повече от достатъчно.
4
Беше безнадеждно, знаех го. Леон никога нямаше да погледне на мен така, както аз гледах на него, или да почувства към мен нещо друго, освен любезно пренебрежение. И въпреки всичко посвоему изпитвах щастие, задоволявайки се с трохите на нежността му: потупване по рамото, усмивка, няколко думи — „Бива си те, Пинчбек“ — бяха достатъчни, за да ме окрилят, понякога дори за часове. Аз не бях Франческа, но знаех, че скоро тя ще се върне в своето католическо училище, а аз… аз…
Е, това беше големият въпрос, нали? В седмиците след откровението на баща ми Шарън Снайд се обаждаше през вечер. Аз отказвах да говоря с нея, заключвах се в стаята си. Писмата й също оставаха без отговор, подаръците й — неразопаковани.
Но светът на възрастните не може да се игнорира вечно. Колкото и да усилвах звука на радиото, колкото и часове да прекарвах извън дома, не можех да избягам от машинациите на Шарън.
Баща ми, който сигурно иначе би ме спасил, беше бита карта: пиеше бира и се тъпчеше с пица пред телевизора, докато работата му стоеше непокътната, а моето време — ценното ми време — изтичаше.
„Скъпо сладкишче,
Харесаха ли ти дрехите, които ти изпратих? Не знаех точно кой размер да купя, но баща ти казва, че не си едро дете. Надявам се да съм улучила. Толкова ми се иска всичко да е съвършено, когато отново се срещнем! Не мога да повярвам, че скоро ще станеш на тринайсет. Още малко остана, нали, бебчето ми? Самолетният ти билет ще пристигне до няколко дни. Очакваш ли пътуването си със същото нетърпение, с което и аз? Ксавие е много въодушевен, че най-после ще те види, макар че е и малко нервен. Сигурно го е страх, че ще остане на втори план, докато ние с теб наваксваме последните пет години!