Те се мъчеха да ме откажат от тази, както се изразяваха, безразсъдна идея, но аз оставах непоколебим и изисквах да ми се даде възможност да се възползвам от правото си. Нали бях „гост“. А гостът на Бъдни вечер винаги нощува в стаята с призраците, това е негова привилегия.
Те казваха, че разбира се, щом поставям въпроса така, не са в състояние да ми противоречат повече; затова ми запалиха една свещ и всички заедно ме изпратиха нагоре.
Бях в извънредно приповдигнато настроение дали защото се готвех да извърша една благородна постъпка или благодарение на собствената си правота въобще — не мога да съдя сам за себе си, но тази вечер аз се изкачвах по стълбището, преизпълнен с необикновена жизнерадост. Когато стигнах площадката, едва успях да спра: имах чувството, че ми се иска да се издигна още по-нагоре, към тавана. Обаче с помощта на перилата съумях да удържа своя честолюбив стремеж, пожелах на всички лека нощ, влязох в стаята и затворих вратата зад себе си.
Неразбориите почнаха веднага. Свещта изпадна от свещника, още преди да пусна дръжката на вратата. И продължи да изпада оттам всеки път, щом я вдигнех и я пъхнех обратно. Накрая реших да мина без свещник и понесох свещта в ръка, но и в този случай тя за нищо на света не искаше да стои права. Тогава се ядосах, изхвърлих я през прозореца, съблякох се и легнах — в тъмнината.
Не заспах — никак не ми се спеше, лежах по гръб и гледах тавана, размишлявайки за различни неща. Жалко, че не мога да си припомня нито една от тези мисли, които нахлуваха в главата ми тогава, те бяха много остроумни. Аз самият тъй се смях, че креватът се тресеше.
Полежах така около половин час и съвсем забравих за привиденията, когато изведнъж, случайно оглеждайки стаята, забелязах в креслото при огъня един дух, който имаше рядко самодоволен вид и пушеше дълга глинена лула.
В първия миг и аз, като болшинството хора, изпаднали в подобни обстоятелства, помислих, че спя. Седнах в кревата и разтърках очи.
Не! Съмнения не можеше да има. Срещу мен седеше привидение. Аз виждах през него облегалката на креслото. То погледна към мен, измъкна от устата си призрака на своята лула кимна.
Най-чудното за мене в цялата тази история бе, че не изпитвах никаква тревога. Ако съм почувствал нещо, виждайки всичко това, то може би е било удоволствие. Все пак — намирах се в общество.
И аз казах:
— Добър вечер. Не намирате ли, че времето днес е малко хладно.
Той каза, че не бил забелязал, но че охотно ще ми повярва.
Няколко секунди двамата мълчахме, а после, стараейки се да бъда любезен, попитах:
— Предполагам, че имам честта да говоря с духа на джентълмена, замесен в нещастен случай с един от онези певци, които славят на Бъдни вечер Христос по улиците?
Той се усмихна и каза, че от моя страна е много мило да припомня това. Да очистиш един такъв кресльо не е кой знае каква заслуга, но все пак и това е някакъв принос.
Бях малко обезкуражен от отговора му. Очаквах да чуя стоновете на разкаянието. Духът, напротив, изглеждаше твърде доволен от себе си. И си помислих тогава, че след като той толкова спокойно се отнася към напомнянията, сигурно не би се оскърбил, ако му задам въпрос и за латернаджията. Историята на онзи нещастник ме интересуваше живо.
— Кажете, моля ви, вярно ли е — започнах, — че сте забъркан в убийството на италианския селянин, попаднал в нашия град със своята латерна, която свирела само шотландски песнички?
Той избухна.
— Забъркан, казвате? — извика с негодувание. — Кой се осмелява да твърди, че ми е помагал в тая работа? Аз умъртвих този момък собственоръчно. И никой не ми е помогнал ни най-малко. Сам го направих. Покажете ми човека, който оспорва този факт.
Успокоих го. Уверих го, че никога и в мислите ми не е съществувало съмнение, че той е единственият и истински убиец и отидох още по-нататък, питайки го какво е направил с тялото на корнетиста, след като го е убил.
Той каза:
— За кого от тях се отнася въпроса ви?
— О, значи, те са били няколко? — попитах.
Той се усмихна и кашлюкна самодоволно. Каза, че не би искал да изглежда самохвалко, но ако ги броиш заедно с тромбоните им, то излизат седем.
— Господи, боже мой! — възкликнах. — Бая сте се потрудили!
Отвърна ми, че не му прилича, разбира се, да говори така, но действително, по негово мнение, рядко се среща английско привидение от средната краса, което да има повече основания с удовлетворение да оглежда своя живот, проживян с такава полза за човечеството.