След това няколко минути седеше мълчаливо, пушейки лупата си, а аз внимателно го разглеждах. Никога по-рано, доколкото можех да си спомня, не ми се бе случвало да наблюдавам как едно привидение пуши и ми беше много интересно.
Попитах го какъв тютюн предпочита и той ми отвърна:
— Духът на сорта Кевъндиш.
Обясни ми, че духът на този тютюн, който човек пуши през живота си, остава на негово разположение и след смъртта. Каза ми още, че той лично е изпушил през живота си сума ти Кевъндиш, така че сега е достатъчно осигурен с духа на този именно тютюн.
Забелязах за себе си, че това е твърде полезен съвет и реших, докато съм жив, да пуша колкото се може повече.
Помислих, че може да се почне веднага и казах, че може би ще изпуша с него луличка за компания; той каза: „Давай, старче.“ Протегна ръка, извадих от джоба на сюртука си необходимите принадлежности и запуших.
След което завързахме дружески разговор и той ми разказа за всичките свои престъпления.
Той каза, че веднъж му се случило да живее в близост до млада лейди, която се учела да свири на китара, в същото време, когато насреща живеел джентълмен, свирещ на виолончело. И той с дяволска изобретателност запознал тези двама нищо не подозиращи млади хора и ги убедил да заминат и да се оженят въпреки волята на своите родители като вземат при това своите инструменти; те така и направили и не бил минал още докрай меденият им месец, когато тя пробила главата му с виолончелото, а той я обезобразил за цял живот, опитвайки се да запуши гърлото й с китарата.
Моят нов приятел ми разказа и за това, как примамвал при себе си вкъщи уличните търговци на кифлички и натъпквал в тях собствените им изделия дотогава, докато коремите им не се пукали и те, разбира се, умирали. Той каза, че по този начин е обезвредил десетима.
Девойките и младите хора, декламиращи по вечерите дълги и скучни стихотворения, а също хлапаците, които бродят нощем по улиците и свирят на хармоника — той обикновено ги отравял на партиди, по петнайсет наведнъж, за да му излиза по-евтино; докато уличните оратори и лектори, пледиращи относно вредата от спиртните напитки, той тях ги затварял по шестима в малка стая, поставил пред всекиго по чаша вода и чинийка за събиране на пожертвувания и им давал възможност да се надговарят един друг до самата си смърт.
Бе просто приятно да го слуша човек.
Попитах го, кога според него ще дойдат и останалите духове — духовете на уличния певец и на корнетиста, а също и на немците-оркестранти, за които разказваше чичо Джон. Той се усмихна и отговори, че никой от тях никога повече няма да се върне тук.
Аз казах:
— Как? Значи не е вярно, че те се срещат тук с вас на всяка Бъдни вечер и правят скандали?
Той отговори, че така било по-рано. На всяка Бъдни вечер в продължение на двайсет и пет години той се сражавал с тях в тази стая, но повече те няма да го безпокоят, нито него, нито обитателите на дома. Един след друг, той ги тръшнал по гръб, извадил ги от строя и ги направил абсолютно непригодни за по-нататъшното им явяване на земята. Тази същата вечер, малко преди да се кача тук, той се справил с последния немец-оркестрант и изхвърлил остатъците от него през пролуката на прозоречната рамка. Той заяви, че оттук нататък покрай него не би могло да се появи нищо такова, което може да се нарече привидение.
— Но вие самият, надявам се, ще идвате както винаги? — попитах. — Тук ще съжаляват, ако се лишат от особата ви.
— Ами не знам — отговори той. — Сега май няма и за какво да се идва. Ако разбира се — добави любезно, — вас ви няма. Аз ще дойда, но само при условие, че на следващата Бъдни вечер вие пак ще нощувате в същата стая.
— Харесахте ми — продължи той. — Вие не изчезвате с писък при вида на един обикновен призрак и не ви се изправят косите. Не можете да си представите — каза ми той — до каква степен ми омръзна да гледам как на хората им се изправят косите.
Той каза, че това го дразни. В този миг от двора дойде лек шум и той трепна и почерня като истинска смърт.
— На вас ви е лошо! — извиках и скочих от леглото, притичвайки към него. — Кажете мога да направя за вас? Искате ли да пийна малко бренди й после да ви почерпя с неговия дъх?
Той помълча минутка, вслушвайки се напрегнато, после въздъхна с облекчение и сянката отново се върна на бузите му.
— Нищо, всичко е наред — промърмори. — Аз си мислех, че е петел.
— Какво говорите! За петлите е още рано — казах. — Още е едва средата на нощта.