Джералдин повдигна тъмните си красиво очертани вежди и отметна русата си коса.
— Тогава би могла да опиташ с Денис — промърмори недоволно Уолтър Принстън.
— Пфу! Денис — повтори като ехо тя. — Той е болнав и, освен това, доста глупав.
— Боя се, че мъжът, когото ще удостоиш с благоволението си, още не се е родил — нервно отвърна баща й.
— Непременно ли искаш да се отървеш от мен, татко? — Джералдин му отправи артистичен поглед, предназначен да предизвика съжаление.
— О, не! Не! Нямам предвид такова нещо, детето ми. — Уолтър нежно сложи ръка на рамото й.
— Значи за теб всички средства са добри, стига да ме откажеш от летенето — въздъхна тя. — Дори и да ме осъдиш на нещастен брак, така ли?
— Не говори такива безсмислици! — обезоръжен извика баща й.
Стигнаха до колата и Джералдин седна зад волана.
— Недей да говориш такива неща — повтори той и се настани до нея. — Знаеш чудесно, че ти желая само щастие.
— Тогава, позволи ми да се науча да летя — измърка Джералдин като котенце.
— Не! Казах ти вече, че съм против и точка по този въпрос.
— Е, добре тогава — предизвикателно рече тя и натисна докрай педала на газта.
„Ще се науча да пилотирам, независимо дали си съгласен или не! — помисли си. — В края на краищата, пълнолетна съм!“
— Представи си, Гейл, сестра ти иска да стане пилот — обяви Уолтър Принстън, когато по-късно всички седнаха в уютната трапезария на вилата.
Гейл и Майкъл се бяха отбили неочаквано и той се радваше, че се бе събрала цялата фамилия.
— Идеята не е лоша — спокойно подкрепи балдъзата си Майкъл, но Гейл се отнесе доста сдържано към налудничавото й намерение.
— Не мислиш ли, че е малко опасно? — осмели се да възрази. Тя с всеки изминат ден все повече и повече започваше да прилича на покойната им майка.
— Знаех си, че ще си на това мнение — отвърна Джералдин и се обърна към баща си. — Виждаш ли? Майкъл е изцяло на моя страна.
— Въпреки че трябва да се разбере безпокойството на Гейл. Известна опасност несъмнено има — отстъпи малко зет й.
Усмивката й се превърна в гримаса, когато забеляза, колко влюбено гледа жена си.
— Явно, че цялата фамилия се е наговорила против мен — с досада остави вилицата и бутна чинията си встрани. — Мислех, че поне ти ме поддържаш, а ето, че ме нападаш в гръб — нацупи се и го погледна с искрици гняв в очите.
— Повярвай ми, Джералдин — заувърта го Майкъл, — ние просто се безпокоим за теб.
— О! Всички сте толкова отегчителни! — тя захвърли на масата снежнобялата салфетка. — Отивам да се преоблека. След час Джейсън ще дойде да ме вземе. Отиваме на театър, а след това ще потанцуваме някъде.
— Джейсън? — Уолтър Принстън погледна изненадано дъщеря си. — Кой е пък този сега?
Джералдин не можа да прикрие триумфалната си усмивка.
— Това е моето последно завоевание. Запознах се с него на партито у Билингови. Вярно, че е глупак, но затова пък е невероятно красив и послушен — описа го с няколко думи.
— Тогава е точно за теб — забеляза сухо Майкъл, с което си спечели един унищожителен поглед.
Тя стана рязко и тресна вратата след себе си. Винаги правеше така, когато беше ядосана и Уолтър не можа да я отучи, въпреки многогодишните си усилия.
— Ох! Не е леко е нея — въздъхна той замислено.
— Сестра ми има нужда от мъж, който здраво да я хване за юздите — констатира Гейл. — Ти просто много си я разглезил, татко.
Малко по-късно, когато се бяха настанили удобно в дневната, прислужникът обяви пристигането на някой си мистър Донеган.
— Става интересно — каза възбудено иначе спокойната Гейл, като погледна с любопитство към вратата, където бе застанал млад блондин във вечерен костюм.
Уолтър Принстън стана и го поздрави със сърдечно ръкостискане.
— Джералдин ще слезе всеки момент. Ще пийнете ли нещо с нас?
— С най-голямо удоволствие, много благодаря — Джейсън Донеган леко се поклони.
Личеше си, че има добри обноски.
Уолтър му подаде чаша уиски, но преди да успее да отпие от нея, Джералдин се появи на стълбището. Беше облечена в прилепнала по тялото й рокля от смарагдовозелен жоржет и изглеждаше просто възхитително. Джейсън я поглъщаше с широко отворени от възторг очи.
— Готова съм. Можем да вървим — със заповеднически тон каза и взе чашата от ръката му.
Мина след това наперено покрай него и се отправи към вратата. Той отново се поклони, направи безпомощен жест и я последва.
— Джералдин е права. Момчето наистина изглежда много добре, но е глупак.