— Джералдин, скъпа… — повтаряше, забравил всичко друго около себе си.
Разтърсваше тялото й, докато най-сетне бавно отвори очи.
— Слава Богу… — едва успя да изрече.
— Какво се случи? — прошепна замаяно тя.
— Наложи се да кацнем принудително.
— Да, сега си спомням… — все още безсилна промълви Джералдин. Повръщаше й се и главата ужасно я болеше. Опипа челото си с пръсти и уплашено извика:
— Кръв! Тече ми кръв!
— Няма нищо страшно — успокои я Лестър. — Малко цепване на кожата. На борда има аптечка. Сега ще те превържа.
Пропълзя с усилие в багажното, намери аптечната и превърза раната й. После тя на свой ред се погрижи за него.
— Какво ще правим сега? — попита, тракайки със зъби от студ.
Лестър грижливо я уви във вълнено одеяло.
— Трябва да видя доколко е повреден самолетът и да се опитам да определя къде се намираме.
Вратата беше заяла и трябваше доста да се потруди, докато отвори. Излезе, но бързо се върна.
— Нищо не мога да направя. Навън е пълна тъмнина. Налага се да изчакаме до сутринта. Едва тогава ще мога да установя повредите.
— Да чакаме до утре? — ужаси се Джералдин. — Тук ще замръзнем. Отгоре на всичко съм жадна и гладна. Ти си виновен, задето се озовахме в толкова опасна ситуация и аз настоявам, да намериш начин, да се измъкнем. И то веднага!
— Но помисли сама. Как мога да направя нещо. Навън е тъмно като в рог.
— Не желая нищо да мисля. — Тя тупна с крак по пода. — Искам само да се махна оттук. Иначе ще замръзнем още преди да сме умрели от глад и жажда.
— Имаш право. Аз съм виновен да се окажем в толкова незавидно положение. Съжалявам! — Облегна се с лакти на щурвала. Чувстваше се съвършено безпомощен. — Нищо друго не ни остава, освен да издържим тук до утре сутринта. Трябва да изчакаме разсъмването. Най-добре ще е да се опиташ да подремнеш няколко часа.
— А ако самолетът избухне?
— Не. Няма такава опасност — успокои я Лестър.
— Пробвай поне да се свържеш по радиото. Не искам повече да стоя в тоя пущинак.
Той кимна, сложи си слушалките и завъртя копчето за настройка.
— Тук Алфа, Ехо, Танго, Чарли, четири — шест — пет. Чува ли ме някой? Приемам!
Превключи на приемане, но освен прашене, не чу нищо друго. Повтори опита — и отново безрезултатно.
— Няма смисъл да опитвам повече. Изглежда електронната система е повредена. Трябва да чакаме.
Джералдин се сви на кълбо и притегли одеялото до брадичката си. Цялата трепереше.
— Ако знаех, че ще правим екскурзия до планината, щях поне да се облека по-топло — промърмори тя и Лестър с нежност я погледна.
Беше й благодарен, че дори и в тази критична ситуация намираше сили да се шегува. Издърпа ципа на коженото си яке догоре, вдигна яката му, скръсти ръце и се намести колкото се може по-удобно. Ако предположението му беше вярно, хижата би трябвало да е някъде наблизо. Само че сега беше безсмислено да се опитва да я намери. Когато отново погледна към Джералдин, тя беше вече заспала. „Няма да е лошо и аз да подремна малко…“
VI
Събуди се от неистовия вой на вятъра. Един поглед към часовника му показа, че беше спал почти седем часа. През дебелата снежна покривка върху стъклата не се виждаше нищо. Колкото се може по-тихо наблегна върху вратата и я отвори. В първия момент инстинктивно се отдръпна назад. Снегът го шибна в лицето като с камшик. Навън бушуваше страхотна снежна буря, но време за губене нямаше. Внимателно се промъкна през процепа и веднага потъна до коленете в снега. Самолетът беше затрупан почти целият. И дума не можеше да става за преглед на мотора. Огледа се наоколо. Приземили се бяха на някакво плато. Късметът им бе невероятен. Няколко метра по-нататък започваше огромен склон. Едно дебело дърво бе убило инерцията и ги беше спасило от падане в пропастта.
Едрите снежинки го заслепяваха, но все пак успя да зърне тъмното петно в далечината. „Това трябва да е хижата. Да! Без съмнение, това е хижата!“
Върна се бързо в кабината.
— Джералдин, събуди се — сложи ръка на рамото и.
— Какво се е случило? — сънливо отвори очи тя. — Да не би спасителите да са вече тук?
— Не, но поне скоро ще бъдем на сигурно място. Съвсем наблизо има хижа. Ставай! Трябва да отидем дотам.
Джералдин бавно се изправи. Лестър свали якето си и я загърна.
— Да излизам в тази буря? — възнегодува тя. — Но аз съм само по летни обувки.