7. Вечерта — уютно прекарани часове пред камината. Джералдин и Лестър четат книги, разказват си един на друг разни неща или играят определени игрички. Размяна на нежни целувки.
8. За лека нощ милата Джералдин дарява милия Лестър с една нежна целувка.
Джералдин неволно се усмихна. „Какво ли още ще измисли този човек, за да ме превъзпита?“ Скръцна със зъби и изруга по адрес на Лестър. Постепенно усети, че обграждащата я тишина започна да я гнети и с учудване забеляза, че в нея се надига копнеж по злия дух. „Защо се бави толкова?“ Големият стенен часовник показваше вече единайсет и половина.
Излезе на верандата. Снежната буря беше утихнала, но навън дърво и камък се пукаше от студ. Дъхът й веднага се превръщаше в скреж. Беше тихо и пусто. Извика няколко пъти, но гласът й потъна безответно.
Върна се в къщата. Студът я пронизваше и я накара да потръпне. „Този човек можеше поне да запали огън, преди да ме изостави в тая снежна пустиня. А ако наоколо обиколят мечки и вълци?!“
Натрупа дърва в камината и намери кибрита. Драсна клечката и я поднесе към купчината цепеници, но за проклетия не поискаха да пламнат. Целият резултат беше само едно болезнено опарване на пръстите. Ядно запали втора клечка, после още една… и кибритът свърши. Дървата обаче не пламнаха. Трескаво затърси решение. „Хартия! Хартия, разбира се. Това е спасението.“ Насъбра всичката ненужна хартия из къщата и я натъпка под дървата. Намери още една кутия кибрит и, когато пламъците на хартията обхванаха дървата, изпита гордост от себе си. Сега пък коремът й започна да се обажда. Поразрови из кухнята и откри пакет корнфлейкс. Намери и мляко. Свари ги набързо и с апетит похапна.
Почувства се по-добре. Подведена от досегашните си успехи, извади кутия консерви и се опита да я отвори. Въпреки порязания пръст, съдържанието на консервата си остана все така недостъпно, както и преди започването на операцията.
Гневно запрати кутията обратно в шкафа. „Ех! Ако Лестър си беше дошъл!“ — помисли си с отчаяние.
Часовете се нижеха един след друг в напразно очакване. Накрая Джералдин се реши да излезе и да го потърси. „Може би му се е случило нещо докато поправя самолета? Стига съм си съчинявала глупости!“ В малката пристройка откри чифт грамадни ботуши и фенер. Върна се в къщата. Извади от гардероба чорапи и обу няколко чифта един върху друг. Избра си и дебел топъл анорак.
Добре облечена и със запален фенер в ръка се отправи надолу към самолета. Дълбокият до колене сняг я затрудняваше и придвижването й ставаше много бавно. От време на време спираше и викаше Лестър, но отговор все така нямаше.
Паническият страх, че може да не го намери и да остане сама в снежната пустош й придаваше сили. Пропъди натрапчивата мисъл от главата си и упорито закрачи към мястото, където предполагаше, че е самолетът. Тъмнината скриваше всичко от погледа й. Отново заваля и Джералдин с труд си пробиваше път през плътната завеса от едрия, сипещ се на парцали сняг.
Беше вече загубила представа за времето, когато й се стори, че вижда пред себе си очертанията на машината. Опита се да ускори ход, но дълбокият сняг й пречеше. След още няколко мъчителни минути вече беше сигурна. „Да! Това наистина е самолетът.“
С фенера освети вътрешността му.
— Лестър! Лестър, къде си?
Нищо не помръдваше. Тръгна да обикаля около затъналата машина и изведнъж се вцепени. Пред нея лежеше тялото на мъж. Беше Лестър. Цялата се разтрепери.
— Лестър! — в гласа й имаше отчаяние. — Събуди се, моля те, събуди се!
Обхвана я панически страх. „Дали той не е…?!“ Не посмя, не можеше да довърши тази мисъл. Долепи ухо до гърдите му и чу биенето на сърцето. Хвана с две ръце раменете му и го разтърси.
— Лестър, събуди се! Трябва да се махаме оттук! — почти изкрещя в ухото му.
Едва сега той помръдна и очите му бавно и с усилие се отвориха.
— Какво е станало? — попита с отпаднал глас.
— Не знам, не знам — през хълцане му отвърна. — Хайде! Хайде! Трябва веднага да се махаме оттук!
Повдигна го задъхана, преметна ръката му през рамото си и напрегна всичките си сили, да му помогне да се изправи. От напрежение пред очите й притъмня, но все пак успя.
— Можеш ли да вървиш? — попита го загрижено. — Опри се на мен. Ще се справим! Ще видиш!
Бавно и мъчително Лестър местеше краката си. От време на време падаше и Джералдин му помагаше отново да се изправи.
Стигнаха до вилата след цяла вечност. Лестър прекрачи прага и се стовари на пода. Едва сега Джералдин забеляза раната на главата му. Косата му беше пропита с кръв. Мигновено забрави умората си. Светкавично съблече анорака и изтича в кухнята, където преди беше забелязала малка стенна аптечка.