Времето течеше мъчително бавно. Стъмни се и й стана студено. Трябваше да се заеме с някаква работа, за да се стопли и да не заспи. Боеше се да запали огъня в камината. На Лестър можеше да не му достигне въздух. Бродейки безпокойна и уморена из стаята, Джералдин се замисли над живота си.
„Какво съм свършила досега?“ Стигна до заключението, че досегашното й съществуване всъщност е било лишено от смисъл. „Никога с нищо не съм била полезна на някого. Едничката ми грижа беше задоволяването на собствените ми капризи и удоволствия.
Джералдин Принстън, дъщерята на богатия Уолтър Принстън! Една глезла — ето какво съм. Гейл и Лестър имат право. Само надутата ми гордост ми попречи да си го призная. Никой не можеше да ми угоди. Лестър ми отвори очите, за което го възнаградих с омразата и гнева си. И сега съдбата иска да ми отнеме единствения мъж, когото някога съм обичала.“ Скри лице в шепите си и безутешно заплака.
Спря я вътрешният й глас. „Сега не е време за безполезни самосъжаления. Там на дивана, борейки се със смъртта, лежи човекът, когото безмерно обичаш и той има нужда от теб!“
Решително избърса сълзите си и стана. Трябваше да смени компресите и да измери температурата.
Все пак утешително беше, че термометърът показваше предишните четирийсет и един градуса и пет десети. Може би това беше добър признак!
И тази нощ не можа да мигне. Въпреки, че вече трети ден не бе сложила троха в устата си, не изпитваше никакъв глад. Нервите й бяха опънати до крайност, за да може да мисли сега за ядене. Под очите й се бяха образували дълбоки, тъмни кръгове, а ръцете и краката й бяха сякаш налети с олово. Кафето вече не помагаше. Със сетни сили се бореше със смъртната умора, но не издържа и потъна в неспокоен, мъчителен сън.
Събуди се, когато стенният часовник биеше шест и веднага си спомни за задълженията си. Изправи се с труд на крака и се отправи със залитане към кухнята, да приготви гореща вода.
Денят започна без в състоянието на Лестър да настъпи подобрение. Джералдин не разбираше от медицина, но знаеше, че при такива тежки случаи, третият ден е решаващ. „Или ще настъпи подобрение, или…! Не! Никакво «или»! Той трябва да оздравее!“
С тревога се вслушваше в пресекливото му дишане. Реши да върши нещо, без да се отдалечава от дивана. Избърса праха от мебелите, изтри чашите от рафта и зареди камината с дърва. Щом Лестър дойдеше в съзнание трябваше добре да затопли стаята.
В кухненския шкаф намери консерва с пилешка супа. „Сега трябва да я затопля. Може би няколко глътки ще му помогнат да възвърне силите си.“ За нейно собствено удивление, отварачката за консерви този път свърши работа. Прехвърли съдържанието в една тенджера и го стопли. Напълни чаша бульон и с мъка сипа няколко лъжици, в устата на Лестър. В полусъзнание той преглътна няколко пъти, но бързо се умори и отново падна върху възглавницата. Джералдин изяде остатъка и почувства, как силите й се възвръщат. Едва сега осъзна, колко много е била гладна.
Отново минаха няколко мъчителни часа. Само решителността й да се бори докрай я крепеше да продължава в същия ритъм: компресите, обтриването, температурата.
Навън вече беше паднал непрогледен мрак, когато най-после термометърът показа спадане на температурата — четирийсет градуса. Искаше й се да нададе победен вик, но опасността не беше отминала. Каквито и усилия да й костваше, не биваше да се отпуска нито за миг.
След още два часа термометърът показа трийсет и девет градуса, след още един час — само трийсет и осем — и половина.
Изтощена до крайност, Джералдин се строполи в креслото. Наистина температурата се беше понижила, но Лестър все още лежеше в безсъзнание. Главата му продължаваше да се мята безпокойно по възглавницата.
Въпреки върховните усилия, които полагаше да не затвори очи, организмът си взе своето и тя задряма.
След време някакъв шум я извади от забравата и сънят моментално изчезна. Бързо скочи на крака и се озова на дивана. Лестър с мъка отвори очи и безспирно мълвеше името й.
— Тук съм, любов моя — прошепна Джералдин и нежно прокара ръка по косите му. — Сега всичко ще се оправи и ти отново ще си здрав. Трябва да поспиш малко.
Докато мълвеше успокоителните думи, сълзи изпълниха очите й.
По устните му пробягна измъчена усмивка и клепачите му отново се затвориха. Ръцете му не пареха вече от треската, а дишането беше равномерно и спокойно. Потъна в дълбок, оздравителен сън.
Тя се гушна до него и за пръв път от три дни заспа спокойно.
— Как се чувстваш? — попита го, когато късно следобед той се събуди.