Лестър я погледна объркан и все още доста немощен.
— Какво се е случило?
— Не се безпокой, мили. Беше малко болен последните дни, но скоро ще си на крака. Сега ще ти приготвя силен бульон. Трябва да възстановиш силите си.
„Това наистина ли е същата Джералдин Принстън? — Мислите се мятаха хаотично в главата му. — Дали катастрофата и прекараните заедно прекрасни часове наистина не бяха сън?“
Огледа се. Намираше се действително в хижата, а потракването на съдовете в кухнята говореше, че и Джералдин е там. „Какво ми каза? Ще сготвела хубава супа? Но тя не е в състояние дори да отвори консервата? Готвене!“
Не разбираше нищо. „Да! Сега си спомних — ремонта на самолета… удара по главата. Вятърът затръшна вратата и по-нататък всичко потъна в мрак…“
Джералдин започна да сервира супата върху подноса.
— Но как съм дошъл дотук?
— Намерих те до самолета в безсъзнание и полувкочанен. Домъкнах те в хижата, а после ти вдигна температура.
— Да не би да съм бил много болен?
— Честно да ти кажа, не бях много сигурна в благоприятния изход. Ужасно се боях!
— Бедната ми Джералдин! — Лестър я погледна с нежност. — Значи, ти си ми спасила живота!
— Е, нека не преувеличаваме. А сега си изяж супата и не мисли за нищо друго. Скоро всичко ще е наред.
Забеляза коренната промяна в нея. Нищо не напомняше за разглезената, упорита богаташка дъщеря. Сега, когато вече беше в състояние да мисли нормално, започна да го мъчи съвестта. „В какво положение я поставих само! Трябваше да се съвзема час по-скоро, да ремонтирам самолета и да я отведа оттук! Какъв дявол ме накара да я доведа в тая пустош… но за това после…“
Всеотдайните грижи на Джералдин скоро дадоха резултат и два дни по-късно Лестър беше вече доста добре. Силите му почти се бяха възстановили.
На следващата сутрин твърдо заяви:
— Отивам до самолета. Ще се опитам да го ремонтирам и да го приготвя за излитане.
— Недей! Не бива. Още си много слаб. Може пак да ти се случи нещо. Остани тук, моля те!
— Трябва да направя опит. И без това те задържах безобразно дълго тук. Близките ти сигурно са се побъркали от тревога. Не! Не мога да нося повече такава отговорност.
Произнесе тези думи с такава решителност, че за нея беше ясна безсмислеността на по-нататъшни уговорки. Със свито сърце го проследи с поглед, докато снежната пустиня го погълна.
Дълбоко в сърцето си се страхуваше, че ще го загуби, щом се върнат отново в Ню Йорк. Така силно й се искаше да не успее да поправи самолета.
Когато Лестър се върна, навън беше вече съвсем тъмно.
— Утре можем да излетим. Закърпих временно машината и мисля, че ще успеем да стигнем до вкъщи.
Тя печално наведе глава.
— Тогава нека вечеряме заедно за последен път. Приготвила съм всичко.
Лестър отбеляза, с колко любов беше подредила масата. И свещите дори не беше забравила. Започнаха мълчаливо да се хранят. На Джералдин й се струваше, че присъства на прощална вечеря.
IX
— Измина повече от седмица, а от тях няма и следа! О, Гейл, боя се, че със сестра ти се е случило непоправимото…
Уолтър Принстън в отчаяние скри лице в шепите си.
— Успокой се, татко. Спасителните отряди скоро ще ги открият. Ще видиш, че с Джералдин не се е случило нищо страшно — опитваше се да го успокои дъщеря му, въпреки че и нейното сърце беше изпълнено със страх и отчаяние.
— Ще убия този човек. Само да ми падне в ръцете! — закани се той.
— Достатъчно е Джералдин да се прибере жива и здрава — сложи успокоително ръка на рамото му Гейл.
— Права си, детето ми. Но ти си свидетел, че направихме всичко, което е в човешките възможности, а резултатът е никакъв.
— Може това да е някой от номерата на Джералдин. Знаеш, колко спонтанно взема решенията си. Възможно е, просто да е искала да ни сплаши и сега си седи някъде и ни се присмива.
Уолтър поклати отрицателно глава.
— Сестра ти наистина е много своенравна и твърдоглава, но такова нещо не би ни причинила никога. Освен това, и пресата ме дразни. Разбрали нещичко отнякъде и драскат. Чете ли последните им сензационни клюки?
Гейл кимна.
— Случаят с Джералдин вдигна много шум.
— Слушай! Я ми кажи — ти интересувала ли си се някога от съдбата й? — повиши тон той.
Гейл сведе глава.
Баща й я прегърна през раменете.
— Извинявай, детето ми. Зная, че и ти се тревожиш. — После седна зад бюрото си и за кой ли път вдигна слушалката, за да се свърже с летището.
— Съжалявам, мистър Принстън, но не разполагаме с нова информация — отвърна му дежурният.
— Просто да се отчае човек! Поне самолета трябваше да открият — промърмори на себе си.