Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Часовете на очакването се точеха мъчително и, колкото повече време минаваше, толкова повече се намаляваше надеждата му да види отново Джералдин. Най-потискаща бе невъзможността да предприеме каквото и да било. Абсолютно нищо! Просто трябваше да седи и безпомощно да чака. Това наистина можеше да го накара да полудее напълно. И без това, от няколко дена беше на предела на нервите си. Добре, че Гейл беше до него. Тя беше едничката му опора, въпреки собствените си грижи около бременността. Понякога дори се питаше, дали безумната му обич към Джералдин не го бе накарала да я пренебрегва малко.
Изчезването на любимата му дъщеря рязко го състари. В началото смяташе, че става дума за отвличане, но полицията не можа да се добере до такива данни. Още повече, че никой досега не бе предявил иск за откуп. Не оставаше нищо друго, освен случаят да бъде третиран като злополука.
Хеликоптерите бяха претърсили буквално всеки квадратен метър в околността и по-далеч. Фактът, че самолетът не беше открит, му оставяше крехката надежда, че тя е все още жива.
Джералдин с тъга последва Лестър, когато на другия ден напуснаха хижата. Изведнъж се беше разбързал.
— Трябва да изровим самолета от снега и да разчистим писта за излитане. Няма да ни бъде лесно.
Тя кимна с разбиране.
Снегът беше дълбок и трудно стигнаха до машината. Захванаха се веднага за работа. Джералдин скришом хвърляше погледи към Лестър. „Наистина ли е забравил часовете на нежност, които изживяхме?“ Изглеждаше студен и някак си чужд. Когато заговореше, думите му звучаха сухо и делово.
— Няма ли да отложим полета за утре сутринта? — със скрита надежда го попита. — Не си още съвсем здрав.
— Всичко е наред — увери я лаконично и отново се зае с лопатата.
Трудът беше изтощителен и на Джералдин все по-често й се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Силите й бяха на привършване. „Ето го и краят — мислеше си. — Той иска да се освободи от мен. Ясно е, че вече съм му омръзнала…“ Очите й се напълниха със сълзи.
Вече бе започнало да се здрачава, когато Лестър й направи знак да се приближи.
— Мисля, че е достатъчно. Трябва да побързаме, ако искаме да се махнем оттук, преди да се е стъмнило съвсем. Имаме на разположение време само за два опита. Ако не успеем — оставаме.
Джералдин се покатери в кабината и седна в креслото на втория пилот. Докато закопчаваше предпазния колан, през главата й отново премина мисълта, че всъщност съвсем не й се иска да успеят.
Моторът издаде няколко пресекливи, стенещи звуци. Витлото лениво се завъртя един-два пъти и спря. Джералдин хвърли поглед към Лестър. Беше отслабнал и лицето му беше придобило непроницаем израз. От него лъхаше студ и отчужденост. „Нима това е същият мъж, с когото се любих до самозабрава?!“
— Сега трябва да се получи — почти свирепо каза той и повтори опита.
Този път моторът изрева, закашля се, но постепенно оборотите нараснаха и шумът на витлото стана мощен и равномерен.
Лестър притегна коланите и извика:
— И така, да потегляме.
Машината несигурно се плъзна напред, заклати се, но той веднага я овладя и плавно увеличи скоростта. Джералдин трябваше да признае, че е отличен пилот.
Малко преди края на импровизираната писта притегли щурвала и издигна самолета във въздуха.
— Стискай палци да издържи — хвърли й кос поглед.
Тя не отговори. Гърлото й се бе стегнало. Успя само да кимне с глава пребледняла. Лестър направи кръг, за да обърне и Джералдин зърна долу хижата. Спусна клепки. „Хубавият сън свърши…“
Той забеляза затворените й очи и нежна усмивка пробяга по лицето му. Спомни си за първата им нощ тук. „Беше толкова импулсивна и страстна. Просто възхитителна! Дали ще успея да я задържа? Обича ли ме, както аз я обичам?“ В главата му се заниза върволица от въпроси. И най-важният беше — дали ще успее да я измъкне здрава и читава.
Опита се да прогони лошите мисли. „Сега ми трябва пълна концентрация. Пак добре, че машината не е пострадала сериозно. Кой знае, колко дълго щяхме да чакаме помощ. Никой не подозира, къде се намираме.“
Без компас му бе трудно да се ориентира. Добре, че познаваше въздушното трасе добре. Често беше летял насам през уикендите.
След около два часа в далечината се появиха светлините на летището. Радиото не работеше и нямаше възможност да поиска разрешение за кацане. Не му оставаше нищо друго, освен да се опита да кацне без всякаква помощ. Като се ориентираше по светлините, маркиращи пистата, насочи самолета за приземяване и скоро колелата се затъркаляха по твърдата бетонна настилка.
— Успяхме! — извика и в гласа му се долови нотка на тържество. — Джералдин, ние сме си вкъщи!