Тя отвори очи. Беше заспала от умора почти веднага след излитането.
— Каза ли нещо? — попита сънено.
— Справихме се и вече сме в Ню Йорк — повтори Лестър и насочи самолета към хангара.
— Радвам се… — без ентусиазъм му отвърна Джералдин.
— Хей, Том, какво става там! — Декс тъкмо допиваше бирата си и се готвеше да си тръгва. Посочи с ръка към небето и забрави за бутилката.
— Кой е онзи побъркания там горе? Виж го, изглежда се кани да каца. Опитай се да се свържеш с този идиот по радиото. Не е поискал разрешение за кацане. Гледай го само как лети.
— Тук кулата Ню Йорк, Истърн. Какво ви е прихванало? Веднага отивайте на втори кръг. Тук не можете да кацнете. Тук Ню Йорк, Истърн, чувате ли ме — тук не можете да кацнете! — извика Том в микрофона. — По дяволите! Тоя не отговаря — изруга. — Нахалник, насочва се към хангара. Е, сега вече ще му покажа къде зимуват раците!
Том се втурна към вратата, но Декс, който още следеше сцената от прозореца, го спря с движение на ръката.
— Да не вярваш на очите си — възкликна объркан. — Човече, Том, та това е Лестър! — вече крещейки се обърна той към приятеля си.
— Шегуваш се, разбира се — колебливо промърмори той. — Лестър щеше първо да се обади.
— Слушай какво ти говоря. Това е Лестър. Познавам машината. Давай! Звънни веднага на мистър Принстън и Лаура. Информирай също пресата за завръщането на двамата безследно изчезнали.
Том още не схващаше, какво става и го гледаше не особено умно.
— Прави, каквото ти казах!
В този момент вратата се отвори и в очертанията й застанаха Джералдин и Лестър.
— Наистина е той! — викна отново Декс. — Боже мой, човече, къде се губихте толкова време? Хубава каша забъркахте тука!
Лестър уморено се усмихна.
— Ще ти разкажа по-късно. Сега имам нужда от нещо за пийване.
Декс веднага изтича до малкия стенен шкаф и измъкна оттам бутилка и две чаши.
— Старо уиски. Пазя го само за специални случаи, че този случай може да бъде причислен към специалните, не може да има и съмнение. — Напълни чашите, подаде първо на Джералдин, а после на. Лестър. — Разказвай, старче! — настоя нетърпеливо. — Къде изчезнахте? Какво, по дяволите, се случи?
— Попаднахме в снежна виелица във Вермонтските планини и се наложи да кацнем принудително.
Декс подсвирна.
— Не се ли наранихте?
— Нищо особено — само няколко незначителни рани. Имахме късмет. Приземихме се сравнително сполучливо, точно около хижата, за която ти бях разказвал.
— Значи през цялото време сте били в нея? Така си и мислех. Трябваше да потърся по-старателно точно там. Досетих се все пак и взех курс в тази посока, но ме спря онази страхотна буря. После полицията реши, че е пълна глупост да ви търсим толкова далече.
— Вероятно нямаше да ни откриеш. Всичко наоколо беше затрупано със сняг…
Лестър не можа да довърши. В същия момент вратата с трясък се отвори и в стаята нахлуха въоръжени с камери и фотоапарати журналисти. Засвяткаха апарати, хорово се задаваха въпроси и настана обичайната за такива случаи суматоха.
Най-после Уолтър Принстън успя да си пробие път през тълпата.
— Джералдин, Джералдин, дете мое! — откри я, седнала в един ъгъл и я притисна в обятията си. Сълзи на радост изпълниха очите му.
— Дете мое, мое любимо дете. Слава Богу! Вече си тук. Всичко наред ли е?
— Да, татко. Всичко е окей.
— Тогава да си вървим вкъщи — прегърна я през раменете и я поведе към вратата.
Тя потърси с поглед Лестър, но той беше обсаден от журналистите и не можеше да се откъсне от тях. В блъсканицата не забеляза, че Лаура беше успяла да разкъса живата верига, да се хвърли в обятията на годеника си и да го зацелува неудържимо:
— Дете мое, толкова се радвам, че пак си при мен! — повтаряше Уолтър и я прегръщаше отново и отново.
Лимузината вече ги чакаше и потеглиха към къщи. Още от вратата сестра й я грабна в прегръдките си и я засипа с възклицания и въпроси.
— Колко се радвам, че те виждам, Джералдин! Толкова се тревожехме за тебе! Добре ли си?
— Съвсем.
— Изглеждаш малко бледа.
— Уморена съм. Това е всичко — усмихна се Джералдин малко измъчено.
Сега повече от всякога искаше да остане насаме със себе си.
— Моля ви да не ми се сърдите, но ми се ще да се оттегля, и да си почина.
— Разбира се, детето ми. Полегни и се отпусни. В края на краищата, ти си си у дома — съгласи се Уолтър, макар че страшно му се искаше да научи цялата истина за онова, което й се бе случило.
X
На другия ден Джералдин слезе в хола едва следобед. Беше спала дълбоко и без сънища. Сега се чувстваше наистина отпочинала.