— Това е мъжът, когото обичам! — прошепна само Джералдин.
Уолтър Принстън веднага забеляза промените, които бяха настъпили в душата на по-малката му дъщеря, но деликатно се въздържа от въпроси. Интуицията му подсказваше, че те ще бъдат мъчителни за нея. Освен това, тази нова Джералдин му харесваше. Радваше се на упоритостта, с която залягаше над учебниците. Безпокоеше се обаче, че от ден на ден тя ставаше все по-тиха и по-бледа. Оттегли се от всичките си обичайни занимания и потъна само в света на книгите. Уолтър дълго не се решаваше да се намеси в личния й живот, но накрая не издържа.
— Дете, ти трябва да общуваш с хората — започна предпазливо, но веднага беше прекъснат.
— Така се чувствам много добре, татко.
— Ако искаш, можеш да продължиш заниманията си на аеродрума. Съгласен съм!
— Благодаря ти, но вече не желая да имам нищо общо с авиацията. Повярвай ми! Чувствам се отлично — излъга го, за да не го тревожи.
В действителност, сърцето й се късаше от мъка. Почти беше престанала да спи. Непрекъснато мислите й се връщаха към дните, прекарани във Вермонтските планини. Преживяваше в спомените си часовете на нежност и любов. „Ако само можех да видя Лестър отново… Поне веднъж! Но какво би могла да промени тази среща? Той е сгоден, и сигурно отдавна е забравил за мен…“
Джейсън се грижеше за нея с трогателна преданост. Ако не се отбиеше, звънеше й по телефона. Осведомяваше се за самочувствието й, за успехите й в университета.
— Когато станеш адвокат, ще ти създам огромна клиентела — шегуваше се понякога.
— Много мило от твоя страна, но мисля да работя като юрисконсулт във фирмата на баща ми — отвръщаше му Джералдин.
Въпреки усилията, които полагаше, той не успя да я извади от летаргията, в която беше изпаднала. Старанията му да я изведе в обществото също оставаха безрезултатни.
— Чувствам се безпомощен, мистър Принстън — оплака се на баща й. — Когато й говоря, имам усещането, че говоря на стената. В мислите си е някъде далече. След онова премеждие Джералдин просто е коренно променена. Не знаете ли, какво става с нея?
— Не, момчето ми — въздъхна той, — нямам никаква представа. Още повече, че упорито отказва да разкаже за случилото се там. Не допуска никого до себе си. Затворила се е в някакъв свой собствен свят.
— Знаете ли, мистър Принстън, аз съм влюбен в Джералдин — призна си Джейсън.
— Вярвам, но нищо не мога да направя за вас, драги мой. Даже с мен не е откровена. Опитах се да поговоря и с по-голямата си дъщеря, но и тя премълчава нещо. Не зная вече какво да правя.
— Може би една промяна в обстановката ще й се отрази добре… Едно пътуване, например, за да забрави за случилото се.
— Опитайте късмета си. Направете възможното да я придумате, но се боя, че няма да имате успех. В последно време излиза от къщи само, ако се налага да отиде до университета. Отказва дори да ме придружава за вечеря в ресторанта.
— Но ние трябва да направим нещо и да й помогнем. Без съмнение, тя преживява душевна криза.
— Очевидно — съгласи се Уолтър. — Но също така очевидно е, че не желае да приеме помощ от никого. Иска сама да реши проблемите си, каквито и да са те. Познавам добре дъщеря си. Винаги е притежавала силна воля.
— Излиза, че с нищо не може да й се помогне…
— Не искайте прекалено много от нея. Опитайте се да я ободрите. Не я насилвайте. Може би един ден, когато преодолее проблемите си, всичко ще улегне и ще се нормализира. Горещо вярвам в това.
Джейсън волю-неволю трябваше да се съгласи. Все пак се радваше, че поне можеше да я вижда и да разговаря с нея. Вярваше, че денят, в който щеше да я спечели за себе си, все някога щеше да настъпи. Откъде би могъл да знае, че всяка минута й бе запълнена с мисли за Лестър. И колкото повече мислеше за любимия мъж, толкова повече се опечаляваше. Цялото й същество неудържимо се стремеше към него и това покоряващо чувство растеше непрекъснато. Понякога й се струваше, че няма да може да устои на тази страст.
— Често нощем се събуждаше от гласа на Лестър, който я зовеше. Скачаше, но в следващия миг разбираше, че това е само илюзия.
Седмици бяха изминали от завръщането им. Лестър трябваше да дава отговори на безброй въпроси. Полицията искаше точно и пълно, изложение за събитията. Но не само тя обаче искаше отчет. Лаура също. Отначало й спести някои подробности, за да не й причини болка, но ден след ден годеницата му се убеждаваше, че с него са настъпили големи промени. Беше му трудно да се концентрира, внезапно избухваше, понякога като че ли въобще не слушаше какво му говори. С непогрешимото си женско чувство тя улавяше, че Лестър постепенно й се изплъзва, и че причината е същата онази Джералдин Принстън. — Нито за миг той не преставаше да мисли за жената, която обичаше. Каквото и да се опитваше да върши пред очите му неизменно стоеше пленителното й лице и душата му се свиваше при спомена за изпълнените с нежност часове в хижата. Безброй пъти с неимоверни усилия на волята потискаше непреодолимото си желание да й позвъни по телефона и да чуе любимия глас. Убеждаваше сам себе си, че след всичко случило се, няма смисъл да опитва, че ако се осмелеше да я посети вкъщи, сигурно нямаше да го приеме. В едно само беше уверен дори Джералдин никога да не бъдеше негова, връзката му с Лаура ставаше вече невъзможна. Любовта му към Джералдин винаги щеше да се изправя между тях.