— Искам да поговоря с теб — обади се един ден на годеницата си по телефона.
Тя беше почти сигурна, че моментът за сериозното и окончателно решение е настъпил. Със свито сърце даде съгласието си. Преди да тръгне положи всички усилия да изглежда по-добре. Както у всички жени по света, при такива случаи, в нея все още мъждукаше искрица надежда, че отново може да събуди любовта му и да го спечели за себе си.
Но надеждите й бързо рухнаха. Още в момента, когато Лестър дойде да я вземе от къщи, й стана ясно, че за нея играта е безвъзвратно загубена. Напразно се стараеше да придаде на разговора безобидна насока. Отначало се мъчеше, колкото се може повече, да отдалечи неизбежното и горчиво обяснение. Говореше му за разни незначителни неща, но той беше разсеян. Личеше си, че в мислите си е някъде далеч — не тук и не с нея.
Вечерята в малкия ресторант, който смятаха за свое любимо място, завърши в мълчание. Когато беше поднесен десертът, Лестър сложи длан върху ръката й. Докосването му я прониза като от електрически ток. Ясно разбра, че окончателното обяснение започва, и че никаква сила на света не е вече в сила да го отложи.
— Лаура, искаш ли да си останем добри приятели?
— Нима не сме такива и сега?
— Имаш право. И аз много бих желал да си останем такива и в бъдеще.
— Искаш, по най-деликатния начин да кажеш, че приятелството е единственото чувство, което изпитваш към мен? — с истерична нотка в гласа се засмя Лаура.
Лестър я погледна с тъга.
— Ти си разумна жена. Моля те да ме извиниш, но не мога с нищо да променя нещата. Не желаех да те разочаровам, но…
— Но ти обичаш тази Джералдин Принстън повече от мен — довърши тя вместо него, като открито го погледна в очите. — Нали това искаше да ми кажеш?
Лестър кимна.
— Да. Вярно е. Обичам я повече отколкото бих могъл да изразя с думи. Искрено съжалявам, че се случи така.
— Не бива да се измъчваш със съжаления. Това може да се случи с всеки — усмихна се Лаура насила.
Костваше й невероятно усилие да не избухне в сълзи.
— Радвам се, че го приемаш така леко — погледна я той с благодарност.
— А какво казва за това Джералдин?
Лестър наведе глава.
— Тя дори не подозира…
— Искаш да кажеш, че още не си й говорил за любовта си?! — възкликна Лаура.
— Да, така е. Ако бях се опитал да й призная, сигурно щеше да ми залепи плесница.
— О, Лестър, ти просто си един романтичен мечтател — засмя се тя. С учудване установи, че не му се сърдеше. Напротив! Изпитваше даже съжаление.
— Направи ли поне опит да се срещнеш с нея?
— Не те разбирам — на свой ред объркано я погледна Лестър.
— Опита ли се поне да й кажеш, че я обичаш? Не! Всъщност, това е нещо ново и за мен.
— Опасяваш ли се, че е възможно наистина да получиш отказ?
— След всичко, което се случи, смятам даже, че ще бъде почти сигурно.
— Още ли се самообвиняваш за тази история с катастрофата?
Лестър кимна.
— Не биваше да я отвличам в планината!
— Отвличане? Да не би да се самообвиняваш в престъпление. Тази Джералдин е пълнолетна, в края на краищата, и много добре е знаела, на какво се решава!
Нямаше смисъл да й противоречи. Освен това, не му се искаше да прави разбор на случилото се. Затова промени темата.
— Лаура, би ли ме придружила на благотворителния бал в събота?
Тя успя да се усмихне.
— След като не съм повече твоя годеница, не ми остава нищо друго, освен да ти стана придружителка. Всъщност, може даже да се получи доста забавно!
— Благодаря ти, Лаура. Ти винаги си постъпвала с мен почтено.
— Знаеш ли, в действителност даже се радвам, че си изяснихме нещата. Между нас нещо не вървеше още преди срещата ти с тази Джералдин. Така ли беше? — открито го погледна Лаура.
— Права си. Никога не бих могъл да ти предложа цялата любов, която заслужаваш.
Но сега приятелството ни ще бъде още по-силно — уверено заяви тя.