— Искрено си го пожелавам — погали ръката й Лестър.
— Хайде, престани да флиртуваш с мен. Какво ще каже Джералдин ако ни види?
Лестър имаше чувството, че от гърдите му падна огромна тежест.
XI
— Скъпа, много те моля да ме придружиш на този бал — обърна се Уолтър Принстън към дъщеря си на закуска.
— Но, татко, знаеш, че не понасям тези балове. Моля те да ме пощадиш.
— Дете мое, нима не можеш да ми направиш тази услуга? Виждаш ли, имам за уреждане някои делови въпроси, а там ще присъстват важни за мен хора. Не мога да си намеря толкова бързо друга компаньонка — направи опит да се пошегува той.
Истинската причина да настоява, беше желанието му да я измъкне от усамотението й. Не държеше особено на бала, но сега виждаше добър предлог да я изведе от къщи и да я срещне с хора.
— Ще си помисля — обеща му Джералдин.
— Ако се съгласиш, утре можем да излезем в града, за да си купиш нещо. Какво ще кажеш?
— Имам достатъчно дрехи, но ако много държиш…
— Чудесно — зарадва се Уолтър. — Означава ли това, че ще ме придружиш на бала?
Тя се засмя.
— Страхувам се да те пусна сам сред толкова хубави жени. Може да ти се случи нещо.
— Ще присъстват мисис Кимбърли и мисис Чамбърс — позастарели, закръглени дами, които отдавна са хвърлили око на все още атрактивния ерген.
— Е, тогава трябва да удвоя вниманието си — влезе в шеговития му тон Джералдин.
— Знаех си, че присъствието на тези две дами ще ускори решението ти — заяви с усмивка и облекчение баща й.
На следващия ден двамата буквално преровиха всички бутици и луксозни магазини. Във всяка дреха Уолтър откриваше някакви недостатъци. Най-сетне в един малък бутик намериха рокля — мечта от розова коприна, като че ли специално създадена за Джералдин. Плътно прилепнала към тялото й, тя прекрасно подчертаваше женствеността на фигурата й.
Корсажът стоеше като излят по формите й и оставяше на показ нежните й тесни рамене.
— Забелязвам, че в ансамбъла липсва нещо — лукаво се усмихна баща й.
Заведе я в най-престижния ювелирен магазин и липсата беше запълнена от едно изящно колие от едри сапфири и смарагди.
— Татко, ти пак започваш да ме глезиш — протестираше престорено Джералдин.
— Държа да бъдеш най-красивата тази вечер — оправдаваше се той.
— Срещу мисис Кимбърли и мисис Чамбърс шансовете ми са нищожни.
И двамата сърдечно се разсмяха.
Вечерта, когато хванати под ръка прекрачиха балната зала, Уолтър Принстън не можеше да скрие гордостта си. Гостите на бала не пестяха комплиментите си. Даже на мисис Кимбърли и мисис Чамбърс не им оставаше нищо друго, освен да изобразят възторг.
— Роклята ви наистина е вълшебна, мис Принстън — пропяха и двете в хор.
Джералдин учтиво им поблагодари и насочи вниманието си към поддържане на светски разговори с хората, които баща й й представяше.
Необяснимо защо, чувстваше някакво особено, нервно напрежение. През целия ден изпитваше смътно безпокойство. „Вероятно причината е продължителната изолация от обществото, на която се подложих“ — помисли си.
Тя и баща й бяха негласните почетни гости на бала и мисис Кимбърли — в качеството си на домакиня — ги помоли да открият танците. Уолтър с удоволствие се съгласи, обви с ръка талията на дъщеря си и елегантно я поведе през залата.
Изведнъж ръцете на Джералдин изстинаха. „Не! Сигурно е видение! Сега ще се събудя и ще стане ясно, че е било само сън!“ Неволно цялата се разтрепери. Движенията й внезапно станаха несигурни и даже настъпи баща си.
— Излизаш от такта, съкровище мое — оплака се е усмивка той.
— Извини ме, татенце… — успя да промълви със замрял дъх.
Уолтър Принстън погледна с тревога побледнялото й лице.
— Какво става, мило дете? Изглеждаш тъй, сякаш си видяла призрак.
— Може и така да е…
Сред танцуващите беше зърнала Лестър. Понечи да помоли баща си да напуснат бала, но закъсня. Лестър също я беше забелязал. Той танцуваше със същата онази червенокоса, за която вестниците бяха писали, че е неговата годеница.
— Извини ме, татко. Не се чувствам добре… Напусна дансинга под загрижения поглед на Уолтър. Лестър кимна за извинение към Лаура и я последва.
Във фоайето я затърси с поглед.
Беше се отправила към тоалетната. С решителни крачки я догони и застана срещу нея.
— Джералдин — тихо й каза. — Колко хубаво е, че се срещнахме!
Коленете й се разтрепериха, когато чу топлия му глас и усети докосването му. Погледна го право в очите — тези очи, които толкова беше бленувала и към чиито ласки се бе стремила с цялото си същество.
— Лестър? Да, наистина, колко е чудесно, да те срещна тук… — с приветлива усмивка му отвърна, въпреки че сърцето й заплашваше да спре.