Като прелистваше някакво списание, се натъкна на една обява на градския аероклуб, която гласеше, че есенният курс за пилоти започвал след две седмици.
„Ето къде ще опитам. Там сигурно има добри инструктори.“ Незабавно набра номера от обявата.
— Разполагате ли с инструктор, при когото бих могла да вземам уроци? — осведоми се учтиво.
— В момента не можем да ви помогнем, мис — отговори й мъжки глас от другия край на линията. — Много сме заети с подготовката на курса.
Но Джералдин никак не се впечатли от отказа.
— Слушайте. Името ми е Джералдин Принстън, ако това ви говори нещо, и веднага искам да ми бъде осигурен учител — заяви високомерно.
— О! Мис Принстън! Един момент, моля. Ще проверя дали мога да освободя за вас подходящ човек.
Докато чакаше, тя нервно почукваше по слушалката с дългите си лакирани нокти.
— Вижте, мис Принстън, утре следобед мога да ви поверя на един от най-опитните ни инструктори. Името му е Декс Паркър. Към шест часа ще бъде на ваше разположение — съобщи и мъжът отсреща.
— Добре, нека бъде така — „великодушно“ се съгласи Джералдин и затвори телефона.
„Е, татко, сега ще видиш. Дъщеря ти винаги е съумявала да постигне своето. Ще останеш много, много учуден. Отсега си представям физиономията ти, когато ме видиш зад щурвала на нашия самолет!“
II
— Много весела ми изглеждаш днес — забеляза Уолтър Принстън, когато седнаха да обядват.
— Просто настроението ми е добро.
— Какво смяташ да правиш следобед? — осведоми се той, зает с освобождаването на омара от бронята му.
Джералдин без ентусиазъм порови с вилицата в чинията си и леко повдигна рамене.
— Не съм решила още — излъга, без да й мигне окото. — Ще мина, може би, по магазините. Трябват ми някои неща.
Баща й въздъхна.
— Значи още един следобед, който ще ми струва доста скъпо.
— Татко, държиш се така, сякаш си, притиснат от бедност, а всъщност притежаваш милиарди. Притесняваш се за някакви си жалки стотина долара, които сега са ми необходими.
— А защо мислиш, че ги имам тези милиарди? — поучително забеляза той. — Винаги съм се стремил да не пилея излишно пари!
— Зная. И сега разглезената ти дъщеря ще пропилее всичко. Така си мислиш, нали?
— Ако продължаваш да харчиш така безразборно, скоро твоята част от наследството ще се стопи — опита се да я вразуми Уолтър, без да храни особени надежди за успех.
— О, татко, не пресилвай нещата. В края на краищата, не си купувам всеки ден нова спортна кола.
— Всеки ден не, но на всеки шест месеца — уточни. — Знаеш ли по колко време карах колите си едно време?
— Знам. Това вече си ми го разказвал поне сто пъти — направи гримаса Джералдин.
— Вие, младите хора… — започна Уолтър с поучително вдигнат пръст.
— … просто не знаете цената на парите. Пилеете с шепи онова, което бащите ви с труд са успели да съберат — завърши вместо него. — Моля ти се, татко, спести ми поученията си. Не искам да те слушам повече — избухна тя. — Не одобряваш дори и най-малките ми удоволствия.
— Не, детето ми, не исках да кажа това. Добре го знаеш — отстъпи веднага баща й. — Върви сега да се забавляваш.
— Ето, че ми развали целия следобед — нацупи се Джералдин като малко, упорито дете.
— Моля те, забрави какво ти казах. Винаги съм изпълнявал всяко твое желание — Уолтър отиде при дъщеря си и я целуна нежно по меката руса коса.
Тя незабележимо се усмихна. Знаеше, че може да го върти около малкия си пръст.
— Какво става с този Джейсън? Намирам го за доста симпатичен.
— Той просто не ми подхожда — въздъхна театрално Джералдин. — Мъжете просто не ме разбират.
— Аз те разбирам, любов моя — успокои я Уолтър.
— Надявам се, че Кевин също — неочаквано каза тя и мечтателно погледна нагоре.
Уолтър Принстън изумено я погледна.
— Кой, за Бога, пък е този?
— Запознахме се на дансинга и довечера имам среща с него. Покани ме наедно парти.
Той поклати глава.
— Вече трудно се ориентирам в тълпата твои обожатели — констатира и избърса устата си със салфетката. — Би трябвало да знаеш какво правиш. В края на краищата, вече си достатъчно голяма. А сега аз трябва да се връщам в бюрото.
Стана и я целуна нежно за довиждане.
— Бедният татко — продума Джералдин с усмивка, когато баща й излезе от трапезарията.
После погледна часовника си. „Два часа! Значи до първия урок ми остават още четири часа.“ Беше възбудена. Мислите й се объркваха. „Какво да си облека?“ Постоя в нерешителност пред грамадния, претъпкан с дрехи гардероб. Най-после изборът й падна върху джинси и пуловер, а отгоре си облече спортен блузон.