„Какво те кара да мислиш, че няма да отговори?“
„Щото съм джерег, забрави ли? — отвърнаха ми саркастично. — Имаме усет за тия неща“.
Една от големите дарби на Лойош е да ме замерва със собствените ми фрази. Гадното беше, че може би казваше истината.
По време на псионичната беседа Демона си мълчеше учтиво — било защото не го забеляза, или от възпитание. Подозирах, че е второто.
— Кой? — попитах на глас.
Чак тогава Демона отново се обърна към мен и ме изгледа много продължително. После отново извърна лице настрана.
— Един, който струва шейсет и пет хиляди златни.
Този път нямаше как да запазя безразличната маска. Шейсет и пет хиляди! Това беше… чакай… над трийсет, не четиридесет пъти стандартният хонорар! За толкова пари можех да купя на жена си замъка, за който ми наду главата! По дяволите, можех да й го вдигна два пъти! Мамка му, можех да зарежа „работата“! Можех да…
— Кого сте нацелили? — попитах отново, като се стараех гласът ми да е спокоен. — Императрицата?
Той леко се усмихна.
— Вашият приятел интересува ли се? — Забелязах, че вече не произнася кавичките.
— Не и от премахването на Императрицата.
— Не се безпокойте. Не очакваме Марио. — Между другото, това не биваше да го казва. Накара ме да се замисля. За толкова много пари наистина можеше да наеме Марио. Защо не него?
Веднага се сетих за една причина: онзи, който трябваше да се премахне, е толкова голяма фигура, че който свършеше работата, след това трябваше да бъде премахнат. Имаха достатъчно ум, за да не пробват с Марио; но с мен — колко му е. Не бях чак толкова добре защитен, че Демона да не може да ме премахне с ресурсите, с които разполага.
Това обясняваше и още нещо: защо Демона се появи лично. Всъщност, ако се канеше да уреди да ми се случи случката, след като свърша „работата“, нямаше да му пука, че знам, че той стои зад нея, и щеше да предпочете колкото може по-малко други хора в организацията му да знаят за това. Да наемеш някой, който да свърши нещо, и след като го свърши, да го убиеш не се смяташе за много почтено… но се правеше понякога.
Засега потиснах тази мисъл. Трябваше да добия ясна представа за какво става дума. Да, имах подозрение; но не бях дзур. За да предприема действие, ми трябваше нещо повече от подозрение.
Така че въпросът си оставаше: Кого искаше Демона да му закова? Някоя достатъчно важна особа, за да трябва човекът, който го е направил, също да си иде… Висш благородник? Вероятно, но защо? Кой можеше толкова да е ядосал Демона?
Демона беше хитър, беше предпазлив, не си създаваше много врагове, беше в съвета, беше… чакай! Съветът? Разбира се, това трябваше да е. Или някой от съвета се бе опитал да го разкара, или той най-после бе решил, че не му стига да е номер две. Ако се окажеше второто, шейсет и петте хиляди нямаше да стигнат. Знаех кой му е на мушката и този „някой“ беше възможно най-недосегаем. И в двата случая работата не звучеше никак обнадеждаващо.
Какво друго можеше да е? Някой от високото в организацията на Демона, който изведнъж е решил да се раздрънка пред Империята? Адски невъзможно! Демона не можеше да направи грешки, които да доведат до това. Не, трябваше да е някой от съвета. А това, както бях предположил, означаваше, че този, който щеше да свърши мократа работа, щеше много да се озори, за да си опази живота след това… щеше да знае кой му е дал поръчката и щеше да знае твърде много за вътрешните разпри в съвета.
Почнах да клатя глава, но Демона вдигна ръка.
— Не е каквото си мислите. Единствената причина да не се опитаме да привлечем Марио е, че с работата са свързани определени условия — условия, които Марио не би приел. Нищо повече.
Усетих изблик на гняв, но го потиснах набързо. Какво, по дяволите, го караше да мисли, че може да ми лепне условия, които Марио не би приел? (Шейсет и пет хиляди, това.) Помислих още малко. Проблемът, разбира се, беше, че Демона имаше реноме на почтен. Не беше известен като тип, който ще наеме убиец и после ще го прецака. От друга страна, щом говореха за шейсет и пет хиляди, значи я бяха закъсали много. Можеше да е толкова закъсал, че да направи куп гадости, които иначе не би си позволил.
Шейсет и петте хиляди златни империала не преставаха да се въртят в главата ми. Но все зацепваха в друга сума: сто и петдесет златни. Средната цена за едно прилично погребение.
— Мисля — казах най-после, — че приятелят ми няма да се заинтересува да пречука един член на съвета.
Събеседникът ми кимна: признаваше, че умът ми зацепва добре.
— Близо сте. Бивш член на съвета.
Какво? Хайде сега, нови гатанки.
— Не знаех, че има повече от един начин да се напусне съветът. — А ако нещастникът го беше напуснал по този начин, определено нямаше да им трябвам.