То… то? Той, разбрах изведнъж. Той се опита да се размърда. Не успя. Отново понечи да тръгне. Не стигна доникъде. Чувствах, че трябва да направя нещо, ала представа нямах какво. Очите му се отвориха, но като че ли не се съсредоточиха върху нещо определено. Главата му лежеше на пода, раздвижи се, клюмна… горкият.
Опипах с ума си по връзката към него и този път долових объркване и малко страх. Постарах се да му отвърна с чувство за топлина, закрила и други такива. Пристъпих бавно и посегнах към него.
Изненадващо, той, изглежда, забеляза жеста ми. Но явно не го свърза с мислите, които му изпращах, защото усетих бърз изблик на страх и той се опита да се отдръпне. Не успя и го вдигнах — много предпазливо и нежно. Заради което получих две неща: първото си ясно послание от него и първото ухапване от джерег. Ухапването бе много малко, а и отровата му беше твърде слаба, за да ми подейства, но явно имаше остри зъбки. А посланието се оказа смайващо ясно…
„Мама?“
Така. Мама. Помислих малко и се опитах да му отвърна.
„Не. Тати“, казах му.
„Мама“, съгласи се той.
Спря да се бори и сякаш се отпусна в ръката ми. Разбрах, че е изтощен, и си дадох сметка, че аз също съм на предела на силите си. Плюс това и двамата бяхме гладни. И в този момент ме порази мисълта: „С какво ще го храня, по дяволите?“ През цялото време, докато го носех в пазвата си, знаех, че един ден ще се излюпи, но така и не бях съзнавал напълно, че ей така, в един момент тук, в стаята си, ще имам истински, жив джерег.
Отнесох го в кухнята и се разтършувах. Да видим… мляко. Ще започнем с него.
Успях да извадя със свободната си ръка чинийка и да сипя в нея малко мляко. Поставих я на тезгяха и настаних джерега до нея, с глава в чинийката.
Той отпи няколко глътки, като че ли без да се затрудни, а аз потърсих още малко и скоро се върнах с къс ястребово крило. Поставих го в чинийката. Намери го почти веднага. Откъсна си едно парче (знаеше как да си използва зъбките — добре) и задъвка. Дъвка цели три минути, преди да преглътне, но след като глътна, хапката тръгна гладко надолу. Отдъхнах си.
След това изглеждаше повече уморен, отколкото гладен, затова го вдигнах и го отнесох до леглото. Легнах и го поставих на корема си. Скоро след това задрямах. Споделихме си приятни сънища.
На другия ден, някъде по пладне, някой дойде и почука на вратата. Отворих и го познах веднага. Беше същият, който въртеше комара предния ден и ми беше казал да не се вясвам повече — с ножа, опрян на тила ми, за повече убедителност.
Нали съм си любопитен, поканих го да влезе.
— Благодаря — рече той. — Името ми е Нийлар.
— Моля седнете, милорд. Казвам се Влад Талтош. Вино?
— Не, благодаря. Няма да се задържам дълго.
— Както желаете.
Предложих му стол и седнах на леглото. Взех джерега в шепата си и го вдигнах. Нийлар вдигна вежди, но си замълча.
— Е, какво мога да направя за вас? — попитах.
— Забелязах — отвърна той, — че при вчерашната случка може би взех грешната страна.
Какво? Един драгар да се извинява на източняк? Учудих се да не би да е настъпил свършекът на света. Това беше най-малкото безпрецедентно в личния ми опит. Все пак бях едва шестнайсетгодишен човек, а той — драгар, може би на към хиляда години.
— Много мило, че ми го казвате, милорд.
Той махна пренебрежително.
— Ще добавя също така, че ми хареса начинът, по който се справихте.
Харесало му? На мен — не. Накъде биеше?
— Искам да кажа — продължи той, — че бих могъл да използвам такъв като вас, стига да приемете да работите за мен. Разбирам, че в момента си нямате работа и… — Сви рамене.
Имах да му задам поне хиляда въпроса, като се почне с „Как сте разбрали толкова много за мен и защо изобщо ви интересува?“ Но не знаех как точно да ги задам, затова казах:
— При цялото ми уважение, милорд, не разбирам какво бих могъл да правя за вас.
Той отново сви рамене.
— Първо, да предотвратявате неприятности като вчерашната. Също така, от време на време ми трябва помощ в събирането на дългове. Такива работи. Обикновено си имам двама души, които ми помагат в поддържането на заведението, но единият миналата седмица го сполетя нещастен случай, тъй че в момента помагачите са ми в недостиг.
Нещо в начина, по който произнесе „нещастен случай“, ми се стори странно, но не си направих труда да го питам какво има предвид.
— Отново при цялото ми уважение, милорд, не ми се струва, че един източняк ще изглежда особено внушително срещу драгар. Не знам дали ще мога да…
— Убеден съм, че това няма да е проблем — прекъсна ме той. — Имаме обща приятелка и тя ме увери, че с такова нещо ще можете да се справите. Впрочем, дължа й една-две услуги и тя ме помоли да помисля дали да не ви взема.