Тя? Нямаше никакво съмнение, разбира се. Кийра отново се бе погрижила за мен, благословено да е сърцето й. Изведнъж работите ми станаха много по-ясни.
— Заплатата ви — продължи той — ще бъде четири империала седмично, плюс десет процента от всеки по-значителен дълг, за чието прибиране сте изпратен. Или по-точно половината от тях, тъй като ще работите с другия ми помощник.
Опаа! Четири златни на седмица? Това вече си беше повече, отколкото докарвах от ресторанта! И комисиона, дори да я делим с…
— Сигурен ли сте, че този ваш помощник няма да възрази, че ще работи с чо… с източняк?
Той присви очи.
— Това си е мой проблем. Впрочем, вече го обсъдих с Крейгар и той изобщо не възразява.
Кимнах.
— Ще трябва да си помисля.
— Чудесно. Знаете къде да ме намерите.
Кимнах и любезно го изпратих до вратата. След като затворих, погледнах джерега си и го попитах:
— Е, какво мислиш?
Не ми отговори, но пък и не очаквах да ми отговори. Седнах да помисля и да се подивя над въпроса дали бъдещето ми вече е решено, или е само отложено. После зарязах мисленето. Трябваше да реша по-важен въпрос: какво име да дам на джерега?
Нарекох го Лойош. Той ме наричаше „Мама“. Обучавах го. Хапеше ме. Бавно, в продължение на няколко месеца, добих имунитет към отровата му. Още по-бавно, в продължение на години, добих частичен имунитет към чувството му за хумор.
Докато навлизах с много препъване в работата си, Лойош ми помагаше. Отначало — малко, после — все повече. В края на краищата кой ще ти забележи още един джерег, летящ из града? Джерегът, от друга страна, може да забележи много неща.
Бавно, с течение на времето, придобих умения, положение, приятели и опит.
И точно както бе предсказала майка му, станах ловец.
1.
Пъхнах отровната стрела в прореза от дясната страна на наметалото ми, до закопчалката. Не биваше да влиза съвсем направо, иначе щеше да е трудно да се извади бързо. Не биваше да се пъхне и много под ъгъл, иначе нямаше да остане място за гаротата. Трябваше да влезе… ей така.
На всеки два-три дни сменях оръжията. В случай, че ми се наложи да оставя нещо да стърчи от, върху или около някой труп. Не ми се щеше предметът, задържал се дълго по мен, да попадне в ръцете на вещер, който да го проследи до притежателя му.
Предполагам, че това би могло да се нарече параноя. Вещерите, които могат да се намерят в Драгарската империя, са адски малко, а и на вещерството тук не се гледа с добро око. Едва ли щяха да потърсят вещер, който да разследва смъртоносно оръжие и да се опита по него да стигне до убиеца — всъщност, доколкото знаех, това не се беше случвало от 243 години след края на Междуцарствието. Но държа на предпазливостта и грижата за подробностите. Това е една от причините, поради които още съм жив и мога да упражнявам параноята си.
Бръкнах за нова гарота, пуснах старата в кутията на пода и почнах да навивам жилката на стегнато кълбо.
— Даваш ли си сметка, Влад, че мина повече от година, откакто някой се е опитвал да те убие?
Вдигнах глава.
— Даваш ли си сметка, Крейгар — рекох, — че ако продължаваш да влизаш, без да съм те видял, най-вероятно някой ден ще ми се пръсне сърцето и ще им спестя цялата досада?
Той се изкиска.
— Не, сериозно говоря. Повече от година. Не сме имали неприятности, откакто онзи гадняр… как се казваше?
— Г’рантар.
— Тъй де, Г’рантар. Откакто се опита да завърти бизнеса си по Медникарска и ти го шкартира.
— Е, добре — рекох. — Оттогава всичко е кротко. И какво?
— Нищо — сви рамене той. — Просто не мога да разбера добър знак ли е това, или лош.
Изгледах седемстъпковата му фигура, удобно наместена пред черната стена на кантората ми. Крейгар си беше загадка. Беше с мен, откакто влязох в бизнеса на дома Джерег, и никога не бе проявил и най-малката неприязън от това, че трябва да го командва „източняк“. Работехме заедно вече няколко години и си бяхме спасявали кожите твърде често, така че между нас се бе породило нещо като доверие.