Изгледах я. Готов… сега… почакай… спрях. Какво правиш, Влад? Ще убиеш Алийра? Тя ще те убие? Какво, в името на великото море на хаоса, щеше да реши това? Да, Влад, да. Мислиш добре. Трябва само да убиеш един гост на Мороулан… и най-неподходящия при това! Да, трябва само Алийра да умре. Това би…
— Чакай малко! — извиках. — Хванах го!
— Какво си хванал? — попита тя студено.
Изобщо не рискуваше срещу мен — знаеше какво хитро копеле съм.
— Всъщност — заговорих с малко по-спокоен тон, — ти си го хванала.
— И какво, ако обичаш, съм хванала?
— Велико оръжие — казах.
— Да, безспорно — съгласи се тя, без да отстъпва и на косъм.
— Оръжие — продължих аз. — Оръжие, което е невъзвратимо свързано с душата ти.
Тя изчака спокойно да продължа. Пътедир все така бе насочен към гърдите ми.
Усмихнах се, въпреки че за първи път от няколко дни бях съвсем сериозен.
— Ти няма да убиеш Мелар, приятелко. Той ще убие теб.
16.
По това не можеше да има никакъв спор: през последните няколко дни прекалявах с телепортиранията. Задържах се няколко мига в телепортната зона на сградата с кантората ми, след което се втурнах нагоре по стълбите като дзур, тръгнал на лов. Профучах покрай секретаря ми, преди да е успял да ме натовари с досадните служебни дреболии, и казах:
— Доведи Крейгар. Веднага.
Нахълтах в кантората и се тръснах в стола. Време беше да помисля здраво. Докато стомахът ми се успокои, подробностите на плана започнаха да се избистрят. Разчетът на времето трябваше да е прецизен, но това не беше ново. Оставаха някои неща, които трябваше да проверя, да се уверя, че могат да се извършат, но за тях щях да се погрижа предварително и може би щях да измисля начин да преодолея проблемите, ако такива възникнеха.
Дадох си сметка също така, че ще ми се наложи да завися от много повече хора, отколкото би ми се искало, но какво пък — животът е пълен с рискове.
Започнах да отмятам точките една по една, когато забелязах, че Крейгар си седи пред мен и чака да го забележа. Въздъхнах.
— Какви са новините днес, Крейгар?
— Мелницата за слухове всеки момент ще избухне… тече от няколко посоки.
— Лошо?
— Лошо. Няма да можем да го задържим това под наметалата си много задълго. Много неща се събраха вече. А и труповете само влошиха работата.
— Трупове ли?
— Мда. Два трупа са намерени тая заран. И двата — на магьоснички, от Лявата ръка.
— А, да. Едната трябва да е оная, дето я обсъдихме вчера.
— Да. Другата не знам коя е. Предположението ми е, че Демона е открил още някой, който прекалява с разпространяването на слухове.
— Би могло. Случайно да е убита с единичен удар с кама в сърцето?
Погледна ме изненадано.
— Да, така е. Откъде знаеш?
— И на нея има магия, пречеща да се пресъживи, нали?
— Да. Коя е тя, Влад?
— Така и не научих името й, но беше точно както ти каза, магьосничка от Лявата ръка. Беше замесена в премахването на Мороулан и той го прие лично. Всъщност не знаех, че ще е точно с единичен удар на кама в сърцето, но точно така го беше убила тя, а той притежава известно чувство за поетична справедливост.
— Разбирам.
— Нещо друго, по-важно?
Той кимна.
— Мда. Днес не бих се показвал навън, ако бях на твое място.
— О? Какво си чул?
— Изглежда, че Демона не те обича.
— Чудесно. Как го разбра?
— Имаме няколко приятели в организацията му, чули са разни слухове.
— Страхотно. Наел ли е някого?
— Няма как да се разбере със сигурност, но не би ме изненадало.
— Жестоко. Дали да не го поканя за приятелска игра на „Завърти камата“ и така да уредим цялата работа.
Крейгар изсумтя.
— Смяташ ли — казах, — че ще отстъпи, ако му свършим тая работа с Мелар?
— Може би. Всъщност много е вероятно, стига да го направим навреме… тоест, преди мълвата да стигне твърде далече. Според това, което чух, не остава много време. Предполагам, съветниците вече усещат как ще им се бръкне в кесиите. Няма да могат да избегнат дълго даването на обяснение.
— Спокойно. Няма да им се наложи.
Той изведнъж се стегна.
— Имаш ли нещо?
— Мда. Не че ужасно се гордея с него, но ще трябва да стане номерът… поне част.