Той също усети, че тълпата ни гледа.
— Нима си въобразяваш, че можеш да бъдеш равен с един драгар?
— Най-малкото — отвърнах с усмивка.
Той също ми отвърна с усмивка, вече овладял нервите си.
— Доста странен възглед. Един драгар не би и помислил да говори с някого по този начин, без да подкрепи словата си със стомана.
Изсмях се високо.
— О, винаги и по всяко време.
— Много добре. Моите секунданти ще те призоват утре сутринта.
Престорих се на изненадан.
— Нима? Моите секунданти ще те призоват долу на уличката.
Обърнах му гръб и се отдалечих.
— Какво?! — догони ме гневен вик.
Бях направил само три крачки, когато чух съсъка на извадената стомана. Продължих да крача енергично.
„Хайде, Лойош!“
„Действам, шефе“.
Усетих как джерегът излетя, и продължих да крача плавно и спокойно, по-далече от Господаря на ястреби. Сега, тъкмо в този момент, щяха да ми потрябват всичките умения, на които Кийра ме беше учила преди години.
Чух зад себе си вик и крясъци: „Ухапа ме!“ и „Помощ!“, „Доведете знахар!“, и „Къде се дяна проклетият джерег?“, и „Вижте, той умира!“
Знаех, че никой нямаше да гледа към мен, докато се приближавах към Мелар. Телохранителите му, забелязах, не изглеждаха особено напрегнати, въпреки че те, от цялата тълпа, трябваше да са разпознали явното отвличане.
Лицето на Мелар беше спокойно. Изведнъж му се възхитих. Това трябваше да го е очаквал. Беше решил да умре тук и сега, и беше готов за това. Телохранителите му знаеха и не правеха никакво усилие да го предотвратят. Възможно ли беше да си стоя така и да чакам например моргантска кама да се забие в гърба ми? Абсурд.
Усмихнах се вътрешно. Чакаше го малка изненада обаче. Продължих към него, подхождайки откъм гърба. Усещах тълпата около себе си — бях смесен с нея, но никой не забелязваше мен. Изкуството на наемния убиец. Нужно беше изключително умение, за да бъда забелязан в този момент — умение, непостижимо дори за двамата телохранители, сигурен бях.
Мелар стоеше неподвижен, в очакване на допира на нечие острие. Беше флиртувал допреди малко с някаква млада цалмотка, която се правеше на тъпа девица текла, докато Мелар се правеше, че й вярва. Сега тя го погледна с любопитство, защото беше престанал да й говори.
И нещо удивително — той дори започна да се усмихва. Устните му се кривнаха в много лека, много тънка усмивка.
„Сега, Алийра!“
„Идвам!“
Вийра дано съхрани душата ти, сестро…
Усмивката на Мелар повяхна, щом в залата прокънтя пронизителен пиянски глас.
— Къде е той? — изрева Алийра. — Покажете ми долния текла, който иска да озлочести името на братовчед ми!
Пред Алийра се отвори пътека. Зърнах за миг Некромантката — на лицето й бе изписано стъписване. Рядкост е да я видиш стъписана. Сигурно щеше да предприеме нещо, но просто се оказа много далече.
Като стана дума за много далече…
„Лойош?“
„Зает съм, мамка му! Не искат да ме пуснат! Опитвам се да дойда, ама…“
„Забрави. Както го обсъдихме. Просто не можем да рискуваме. Остани където си“.
„Но…“
„Не“.
Тръгнах като Алийра — тя отпред, аз — отзад. Естествено.
„Късмет, шефе“.
Пристъпих на позиция и забелязах как гърбът на Мелар се стегна. Трябваше да е разбрал, че оголеното острие в ръката на Алийра е моргантско. Сигурен съм, че цялата зала го беше забелязала.
Бях на позиция, тъй че можех да чуя всичко, което каже. Чух го как изруга тихо.
— Не тя, по дяволите! — изсъска той на охранителите си. — Спрете я.
Двамата пристъпиха напред, за да преградят пътя на Алийра, но тя се оказа по-бърза. От вдигнатата й лява ръка блесна зелена светлина. А след това видях нещо, за което бях чувал, но никога досега не бях виждал с очите си. Енергията, която отпрати към тях, се разцепи; раздвои се на две мълнии, които поразиха телохранителите точно в гърдите. Те залитнаха назад и се сгромолясаха на пода. Ако им бяхме оставили време да помислят, със сигурност щяха да съобразят, че Алийра едва ли е толкова пияна, за да направи такава магия. И двамата бяха достатъчно добри, за да блокират ефекта поне отчасти, и полека започнаха да се съвземат.
И в този момент Коути, жена ми, която преди време носеше прозвището „Камата на джерег“, нанесе удара си. Тихо, ловко и със съвършена точност.
Не допускам, че някой друг в залата е успял да го види, въпреки че не всички се бяха залисали по Алийра, която размахваше пиянски Пътедир над главата си. Но единият от двамата телохранители, докато се надигаше, се опита да изреве, разбра, че вече си няма ларинкс, с който да го направи, и отново рухна.