И тогава усетих лекото пощипване по кожата — задействаше се заклинанието на Деймар. Деймар хвърли втората си магия също толкова бързо и тялото на мъртвия охранител стана невидимо.
Веднага застанах на мястото му. Изравних крачките си със своя „партньор“, ала и двамата разбирахме, че няма да стигнем навреме. Силно подозирам, че другият беше много по-обезпокоен от мен.
Мелар също разбра, че няма да успеем да го спасим. Сега имаше две възможности: можеше или да се остави на Алийра да го убие, загивайки по този начин сред руините на над тристагодишния си замисъл, или да се бие с нея.
Мечът му блесна и той зае позиция „ан гард“, докато Алийра размахваше зелената мълния пред него. В този момент Мелар със сигурност съзнаваше, че ще трябва да я убие, ако може. Знаех, че умът му работи трескаво; той планираше удара си, преценяваше бързината на движенията й и с радост осъзнаваше, че може да я убие без това да е трайно, стига да внимава. Трябваше само да избягва удари по главата.
Отстъпи крачка назад.
— Милейди, вие сте пия… — започна Мелар, но Алийра нападна още преди да е довършил.
Пътедир описа зелена дъга, право към дясната страна на главата му. Ако Мелар се беше оказал малко по-бавен или ако атаката се бе оказала малко по-трудна за отбиване, с него щеше да е свършено там и завинаги. Но той направи очакваното париране.
Беше твърде добър във фехтовката, за да пропусне откриването й, и не го пропусна. С крайчеца на съзнанието си забелязах, че все пак има пружинен механизъм на камата в левия ръкав.
Последва мълниеносно движение на лявата му ръка и камата му я прониза в корема.
Сигурно бе осъзнал, още докато нанасяше удара, че нещо не е наред. Когато я порази, аз самият усетих в ума си онова чувство за разумност, отличаващо моргантското оръжие.
Алийра изпищя. Може би беше неподправено, може би фалшиво, но беше един от най-ужасяващите писъци, които съм чувал. Потръпнах, като го чух и като видях израза й, докато поглъщащото душата острие проникваше в тялото й. Мелар пристъпи напред и напразно се опита да издърпа камата, но собствената й сила я задържа, а Алийра се свлече на пода и писъците й заглъхнаха. Едва тогава оръжието се измъкна в ръката на Мелар.
Последва миг тишина и всичко наоколо сякаш замръзна. Мелар зяпна ножа в ръката си. Другият телохранител и аз стояхме от двете му страни, замръзнали като всички останали. Мелар съзнаваше с все по-голяма яснота, че току-що е отхвърлил всякакви претенции за закрила от страна на Мороулан. Сега вече всеки можеше да го убие, без страх от възмездие. Със сигурност усещаше, че целият му план се разпада, и несъмнено можеше да измисли само един изход: да бяга. Да се опита да се измъкне от тази каша и след време да измисли нещо друго.
И точно в този момент на слабост, почти на паника, последва финалният удар, нанесен от Деймар, за да го обърка още повече и да го тласне отвъд ръба.
Мелар усети проникването в мозъка си и изкрещя. Не знаех дали е достатъчно объркан, за да рухне умствената му защита. Мозъчната сонда можеше да е подействала или не, но свърши работа, доколкото това интересуваше мен: Мелар се обърна към мен и изрева:
— Измъквай ни оттук!
Лош късмет, че избра мен, вместо „партньора“ ми, но бях предвидил, че може да се случи.
Не го погледнах; просто бях зяпнал право напред. Той несъмнено забеляза глупавото ми стъписване. Долових вече безпогрешната нотка на паника в гласа му, когато се обърна към другия телохранител. Тълпата се бе окопитила и започваше да реагира. Искрено се надявах, че Сетра Младшата или Некромантката няма да се доберат до него, преди да успеем да се измъкнем.
— Действай — ревна той на „партньора ми“. — Измъкни ни оттук!
В този момент, мисля, нещо трябваше да е прещракало в ума му и той отново се обърна към мен, с още по-широко отворени очи. Или магията на Деймар започваше да изтлява, или беше забелязал преструвката ми. И докато се отдръпваше от мен, стените около нас изчезнаха…
Доколкото можах, пренебрегнах гаденето, съпътстващо всяко телепортиране, и взех бързо решение.
Ако не беше осъзнал, че нещо не е както трябва, ако се беше обърнал първо към другия телохранител, всичко щеше да е наред. Щях просто да го убия и да довърша телохранителя, както ми падне. Сега обаче бе по-различно.
Имах време да се справя или с Мелар, или с другия телохранител, но не можех да се оправя и с двамата, преди да са ме посекли. С кого да започна?
Телохранителят щеше да е зает с вдигането на телепортната преграда и с магията, заличаваща следите, а и Мелар вече бе извадил меча си. Освен това беше по-близо.