Трябваше обаче да се погрижа Мелар да бъде убит трайно. Както вече казах, не е лесно да убиеш някого по такъв начин, че да не може да бъде пресъживен. След като вече се беше подготвил и се беше обърнал към мен, щеше да е трудно. Какво щеше да стане, ако успеех да го сваля, без да мога да го направя трайно? Тогава главорезът му щеше да ме довърши. И след това просто да се телепортира с тялото на Мелар, да го възкреси и да си живее сладко? Ако се заемех първо с телохранителя, можех да отделя повечко време и да си свърша работата с Мелар добре, без да се притеснявам, че ще ми се измъкне.
Това, което ме тласна към решението обаче, беше фактът, че телохранителят му беше магьосник. При тази ситуация това му даваше по-голямо предимство, отколкото можеше да ми хареса.
Не се спрях, за да обмислям всичко това — то просто просветна в мозъка ми.
Скочих назад и докато дясната ми ръка посягаше за рапирата, лявата ми ръка намери три отровни стрелички. Метнах ги към телохранителя и изредих наум къса молитва към Вийра.
Първият замах на Мелар, който последва точно в този момент, не улучи — бях успял да изляза от обхвата му. Богове! Силен беше! Паднах на земята, но вече бях извадил рапирата. Превъртях се наляво и скочих…
…тъкмо навреме, за да парирам, едва в последния миг, удара, който щеше да разцепи черепа ми. Ръката ми се разтърси до рамото от удара на по-тежкото острие и в същия миг чух така чакания звук на падащо тяло вляво от мен. Охранителят беше извън играта. Благодаря ти, Вийра.
Чак сега забелязах къде сме — на открито, в джунгла. Това ни поставяше някъде на запад от Адриланка, което означаваше най-малко на триста мили от Черен замък. Значи нямаше да могат да проследят телепорта навреме, за да ми помогнат; не и ако магьосникът-телохранител беше успял да си направи магията. Трябваше да приема, че мога да разчитам само на себе си.
Мелар нападна отново. Отстъпих бързо; надявах се адски да няма някакво препятствие зад гърба ми. И в най-добрата си форма не бих могъл изобщо да се сравнявам с Мелар като боец, а в този момент стомахът ми кипеше и полагах голямо усилие само да държа очите си фокусирани в него. От друга страна, един по-слаб фехтовчик може да задържи по-силния фехтовчик доста време, стига да не спира да отстъпва. Можех само да се надявам, че ще ми даде в някой момент шанс да хвърля камата си по него и че ще мога да го улуча — без в същото време да бъда посечен. В този момент дори бях готов да се оставя да ме посече, стига в замяна на това да мога да си свърша работата. Всъщност само изчаквах да се появи такъв шанс.
Той обаче нямаше никакво намерение да ми предоставя подобна възможност. Дали беше предположил намеренията ми, или не — не знам, но не се спираше нито за миг. Продължаваше да замахва към главата ми и да настъпва. В лявата си ръка стискаше нож.
Усетих ледени тръпки по гръбнака си, щом осъзнах, че това, което стиска, е моргантската кама, с която го бях уредил, едната от онези, които му подмушнахме, за да сме сигурни, че ще използва една от тях срещу Алийра. Тогава той също го забеляза и очите му се разшириха. За първи път се усмихна. Усмивката не беше никак приятна — никоя усмивка не е, ако си откъм лошата й страна. Същото можеше да се каже и за камата. Странно, но в този момент иронията в цялата работа ми убягна.
Продължавах да отстъпвам. Единственото, което до този момент ме пазеше жив, беше фактът, че той не бе свикнал с фехтовчик, който изнася напред само едната страна на тялото си, вместо да е в пълен фронт в драгарския стил с меч и кама. Той, разбира се, се биеше в пълен фронт, с камата нагоре в положение за удар или париране, или за да направи с нея магия.
Магии не се канеше да прави, а и не му се налагаше да парира, защото все още нямах възможност да атакувам. Дори един простичък рипост — а той вече имаше две оръжия срещу моето едно. Освен това беше достатъчно добър във фехтовката, за да свикне скоро с моята игра.
Засега се задоволяваше с това да ме държи зает, докато не се блъсна в някое дърво или не се спъна в корен, нещо, което неизбежно щеше да ми се случи в тази джунгла. След което всичко щеше да свърши — щеше да замахне с камата и душата ми щеше да подхрани разума на педя хладна стомана. За пръв път проговори.
— Беше трик от самото начало, нали?
Не му отвърнах — не ми оставаше дъх.
— Вече го разбирам — продължи той. — Можеше и да се получи, ако беше по-добър във фехтовката, или ако ме беше заковал, докато имаше шанс, вместо да се занимаваш с приятеля ми ей там.
„Прав си, кучи сине — помислих. — Потривай ръце“.
— Но сега — продължи той — в Черен замък вече трябва да са разбрали истината. Щом аз мога да го разбера оттук, те със сигурност са го разбрали оттам, където могат да видят тялото и оръжието. Какво може да ме спре просто да се върна там?