Опитах се да нападна. Той обаче замахна с камата и трябваше да отскоча. Нямах възможност за атака.
— Колко жалко — продължи той, — че мога да се телепортирам, иначе като нищо можеше да се получи.
„Само че ти трябват две-три секунди да се телепортираш, приятелче, а аз нямам намерение да ти давам две-три секунди. Съжалявам, но не съм си изгубил ума“.
Той, изглежда, също го осъзна, защото млъкна. Успях да докопам с лявата си ръка стилета, който си бях избрал, за да го унищожа, и го измъкнах. Гушнах го в шепата си както женски джерег гушка яйцето си. Помислих, ама съвсем за миг, дали да не го метна по него, но за да го направя, трябваше да се извърна в пълен фронт. Направех ли го, той щеше да ме посече още преди да съм го хвърлил и главата ми щеше да се изтъркаля на земята.
За миг премислих и това. Ако паднех под меча му, камата му нямаше да ме порази. Оръжието се хранеше с жива душа. Душата ми щеше да си остане цяла-целеничка и може би щях да мога да го отведа със себе си.
Отхвърлих тази идея и отстъпих отново. Не, трябваше да си го направи сам — това поне можех да взема от него. Нямах намерение да го оставя да ме посече и да ме остави тук, да се хранят дивите джереги с жалкия ми труп, за да стане иронията още по-пълна.
Какво?! Джерег? Див джерег? Изведнъж усетих хладен полъх по тила си, напомнящ за допира на острие и за други неща.
Завладя ме един спомен, отпреди години. Това бе същата джунгла, в която… Дали бих могъл…
Мисълта дотолкова ме разсея, че едва не пропуснах едно париране. Отскочих, но мечът му ме перна под ребрата. Усетих, че потече кръв, заболя ме. Слава на Вийра, стомахът ми се беше успокоил.
Вещерството в много отношения прилича на магьосничеството, но използва собствените псионични сили, вместо външен енергиен източник. Ритуалите и заклинанията служат, за да укрепят ума по верния път и да насочат силата. Доколко необходими бяха всъщност?
Умът ми се протегна назад… назад… назад към времето, когато бях призовал джерега, майката на Лойош, в същите тези джунгли. Майка му беше, най-вероятно, отдавна умряла, но не тя ми трябваше. Можех ли да го направя пак?
Едва ли.
„При мен ела, кръв на дома ми. Бъди със мене, с мен ловувай, намери ме“.
За малко да се спъна и за малко щяха да ме убият; но не се спънах и не ме убиха. Как беше, по дяволите? Хайде, мозъче, мисли!
Както ме беше учил дядо ми преди много време, оставих на лявата си ръка и китката, че даже и на пръстите да вършат цялата работа по опазването ми жив. Умът ми трябваше да свърши други неща, а ръката с рапирата просто трябваше да се погрижи за себе си сама.
Нещо… нещо за… криле? Не, ветрове беше, ветрове…
„Нека нощният вятър на джунглата спре…“
Нещо, може би изразът на Мелар, ме предупреди за дървото зад мен. Успях някак да го заобиколя, без да бъда намушкан на шиш.
„твоя устремен полет, ловкиньо“.
Усетих, че силите ми се изцеждат. Загуба на кръв, разбира се. Нямах време за това.
„Лъх вечерен във вещерски ум…“
Зачудих се дали Лойош отново ще говори с мен. Зачудих се дали въобще някой ще говори с мен отново.
„съдбините ни нека сплете“.
Мелар изведнъж смени тактиката и мечът му полетя към гърдите ми, вместо да изсвисти към главата. Принудих се да отвърна с тромаво париране и върхът му ме достигна. Това пукане на ребро ли беше, или само добра имитация? Надигнах рапирата, преди камата да е забила надолу, и отскочих назад. Той ме последва мигновено.
„Джерег! Помогни ми!“
Докато той замахваше, може би малко прекалено наперено, опитах забивка — драгарската фехтовка не ги знае тия: смъкнах се на едно коляно и замахнах нагоре към ръката му с меча. Беше не по-малко изненадан от мен, че атаката ми успява, а това ми даде време да отстъпя, преди да контрира. Пуснах му малко кръв на десния хълбок. Щеше да е прекалено да се надявам, че ще засегна десницата му, но все пак това ми даде още малко време.
„Душата ти къде е покажи ми“.
Хълбокът ми писна от болка и отстъпих още назад. Всяко париране изкарваше червени петна пред очите ми и усещах, че скоро ще изгубя съзнание. Бях съвсем изцеден. Наистина изцеден. Не мисля, че някога съм влагал толкова в едно заклинание…
Отстъпих пред поредния замах, който за малко не разпра корема ми. Последва удар с камата, толкова бърз, че едва го видях, но в този момент отстъпвах, така че не ме достигна. Нова крачка назад, преди той да се е подготвил…