Изведнъж двамата се издигнаха във въздуха. Нямах сила да погледна нагоре и да проследя полета им, но разбрах какво става. Очите ми се насълзиха и отчаянието ми отпусна малък заем срещу бъдещите ми енергийни авоари. Опитах се насила да проникна в ума му и изпратих своя отчаян зов — мъчех се да разкъсам преградите, които беше издигнал срещу мен.
„Не! Върни се!“ — извиках му.
Лицето на Коути над мен започна да се размазва, а тялото и умът ми най-после се отказаха от битката, признаха поражението си и тъмнината, която беше надвиснала над мен и около мен, най-после намери пролука.
И все пак контактът се оказа по-остър и ясен от всякога: промъкна се през портата, която вече се затваряше.
„Виж, шефе. Бачкам за теб нонстоп вече повече от пет години. Не мислиш ли, че мога все пак да получа няколко дни отпуск за медения си месец?“
Епилог
Този път — по моите условия.
„Синият пламък“ беше тих в този час, с трима келнери, един чистач, един мияч на съдове и трима клиенти.
Всички те бяха хора от организацията и работеха за мен. Всички по едно или друго време бяха вършили „работа“.
Този път седях с лице към вратата и с гръб към стената. Бях извадил и кама — лежеше открито на масата до дясната ми ръка.
Съжалявах, че Лойош още не беше се върнал, но този път не беше нужен. Правилата определях аз и играехме с моите камъчета. Коути и Крейгар наблюдаваха отнякъде.
Само да опита нещо… каквото и да е. Каквото и да е. Магьосничество? Ха! Никаква магия нямаше да мине в това място без одобрението на Алийра. Да се опита да вкара убиец? Сигурно, ако речеше да плати на Марио, може би той щеше да измисли нещо, което да ме попритесни. Но извън това не виждах никаква възможност да бъда изнервен.
На прага се появи лице, след него — още едно.
Демона беше довел двама телохранители. Спряха се на входа и огледаха. Бяха компетентни — веднага загряха как стоят нещата и заговориха кротко на Демона. Видях го, че поклати глава. Добре. Беше умен и му стискаше. Щеше да го направи по моите условия, защото знаеше, че в този момент това е единственият начин да се направи — а беше твърде добър бизнесмен, за да не се сети, че трябва да се направи.
Даде знак на хората си да изчакат на входа и влезе сам.
Станах, щом стигна при мен, и двамата седнахме едновременно.
— Лорд Талтош — каза той.
— Демоне — отвърнах.
Той погледна камата и като че ли понечи да каже нещо, но се отказа. Едва ли можеше да ме вини, в края на краищата.
След като аз бях предложил срещата, аз трябваше да поръчам виното. Избрах рядко десертно, правено от сериалите. Той заговори пръв, още докато чакахме да го донесат.
— Забелязвам, че познайникът ви липсва. Надявам се, че не е пострадал.
— Нищо му няма — отвърнах. — Но благодаря, че попитахте.
Виното дойде. Оставих на Демона да го одобри. Малките жестове правят добрия домакин. Отпих леко от своето и го оставих да потече по гърлото ми. Прохладно и сладко, но нито ледено, нито лепкаво. Точно затова го бях избрал. Стори ми се подходящо.
— Боях се — продължи Демона, — че е ял нещо, което не е било съгласно с него.
Изкисках се. Реших, че този тип може и да започне да ми допада, ако преди това не се убием.
— Разбирам, че тялото е намерено — казах.
Той кимна.
— Намерено е. Малко понахапано от джерег, но всъщност в това няма нищо лошо.
Съгласих се с мнението му.
— Освен това — продължи той — получих съобщението ви.
Кимнах.
— Разбирам. Имам това, което ви заявих.
— Всичкото?
— Всичкото.
Той ме изчака да продължа. Толкова ми беше приятно, че дори не ми пукаше за болежките, останали ми от вчерашните събития. Една от причините да уредя заведението да е пълно с мои хора беше, че не исках да издам какви неприятности бях изтърпял. Работата ми за Демона ми беше струвала доста; скриването на този факт — още повече. Алийра е добра, но все пак отнема време.
— Как го намерихте? — попита той.
— По ума му.
Демона повдигна вежди и призна:
— Много съм изненадан. Нямаше да допусна, че би позволил да му направят сонда.
— Тези, които работят за мен, са доста добри — уверих го. — И, разбира се, хванахме го в подходящ момент.
Той кимна и отпи от виното.
— Трябва да ви споделя, че за мен всичко приключи.
Изчаках да продължи. В края на краищата точно за това беше уговорена тази среща.
Той отново отпи.
— Доколкото аз знам, и съм убеден — заговори той, като подбираше грижливо думите си, — никой в организацията няма нищо против вас, никой не ви мисли нищо лошо и никой не би имал изгода, ако ви сполети нещо неприятно.