Последното не беше истина в буквалния смисъл, но и двамата знаехме какво означава — а той залагаше в това цялото си реноме. Не смятах, че би ме излъгал за такова нещо. Останах доволен.
— Добре — отвърнах. — Позволете ми да заявя от своя страна, че и аз не изпитвам никакви лоши чувства заради всичко, което се случи — или за малко да се случи — преди няколко дни. Смятам, че разбирам добре какво ставаше, и няма причина за оплаквания от моя страна.
Той кимна.
— Колкото до другото — продължих, — ако изпратите ескорт до кантората ми, да кажем в четири следобед, ще мога да им предам стоката ви, за да ви я върнат.
Той кимна, доволен от уговорката.
— Има още няколко неща.
— Например?
Той се загледа за миг в пространството, след което отново се обърна към мен.
— Някои мои приятели са изключително доволни от вчерашната ви работа.
— Моля?
Той се усмихна.
— От вчерашната работа на „приятеля“ ви, исках да кажа.
— Аха. Продължете.
Той сви рамене.
— Някои от тях смятат, че може би се полага бонус.
— Разбирам. Е, ще го приема с удоволствие, от името на приятеля ми, разбира се. Но преди да продължим с това, ще ми позволите ли да ви платя обяда?
Той се усмихна.
— О, да, ще е много мило от ваша страна.
Повиках келнера. Беше много муден, но мисля, че Демона разбираше защо.
Чувствах библиотеката в Черен замък като дом повече от жилището ни, повече от кантората си.
Колко пъти в миналото двамата с Мороулан, или пък тримата — с него и Алийра, или с цяло гъмжило други, бяхме седели в тази стая и бяхме мърморили нещо от рода на „Слава на Вийра, свърши се“?
— Слава на Вийра, свърши се — промърмори Алийра.
Бях се изпружил в широкото кресло. Както казах, Алийра беше добра, но трябваше време, за да се изцеря напълно. Хълбоците още ме боляха, а главата не преставаше да ми създава проблеми. Все пак за трите дни, откакто Мелар бе напуснал живия свят, и двата дни след срещата ми с Демона, за да уредим връщането на деветте милиона (и да ми се гарантира, че няма да има повече опити за покушение над живота ми), се бях справил доста прилично с процеса на връщане към човечеството.
Коути седеше до мен и от време на време нежно ме галеше по челото. Лойош се беше върнал — бе кацнал на гърдите ми, толкова близо до рамото, колкото позволяваше позата ми. Самката му беше заела другата страна. Общо взето, чувствах се съвсем доволен от живота.
Мороулан седеше срещу мен и се взираше в чашата си с вино. Беше изпънал напред дългите си крака. По едно време вдигна очи и попита:
— Как я наричаш?
— Казва се Роуца. — Щом чу името си, тя се наведе и ме облиза по ухото.
Коути я почеса по главата. Лойош изсъска ревниво, при което Роуца го погледна, изсъска му в отговор и го облиза под змийската му брадичка. Той се отпусна, умилостивен.
— Виж ти, не сме ли питомни? — каза Мороулан.
Свих рамене.
Той продължи да гледа с любопитство женския джерег.
— Влад, трябва да признаеш, че знам за вещерството толкова, колкото всеки източняк…
— Да, така е.
— …но така и не разбирам как можеш да имаш втори познайник. Винаги съм знаел, че връзката между вещера и неговия познайник е от такова естество, че не може да възникне с повече от едно животно.
— Впрочем — продължи той, — никога не бях чувал, че е възможно да си направиш познайник от възрастно животно. Не трябва ли първо да придобиеш тварта като яйце, за да се получи добра връзка?
Лойош му изсъска и Мороулан леко се усмихна и килна глава. После каза:
— Тебе нарекох твар, не друг.
Лойош изсъска отново и продължи да ближе брадичката на Роуца.
— Ами, Мороулан — казах, — защо не го провериш сам? Ти си вещер, защо не си вземеш познайник?
— Вече си имам един — сухо отвърна той, погали дръжката на Чернопрът и аз потръпнах.
— Все едно, Роуца всъщност не ми е познайница — обясних. — Тя е самката на Лойош.
— Но все пак тя дойде при теб…
— Повиках я на помощ и тя ме чу. Успяхме да сключим сделка, подобна на тази, която вещерът прави с майката на познайника си за яйцето, но не беше съвсем същата. Използвах същото заклинание, или по-скоро близък вариант — признах. — Но приликата свършва дотук. След като влязохме в контакт, общо взето си поговорихме. Предполагам, че ме хареса.
Роуца вдигна глава и ми изсъска. Останах с чувството, че съскането изразява смях, но не съм сигурен. Тук Лойош се намеси: „Виж, шефе, никой не обича да говорят за него все едно, че го няма, нали?“